Господин Георги Димитров е член на Американската психологична асоциация (където е и член на редакционния съвет към издаваното от нея списание „Психология на спорта, постиженията и представянията“), Британското психологично дружество, Британската хипнотерапевтична и на Българската асоциация по хипноза както и на други професионални сдружения.
Г-н Димитров, Вие вече сте познат на българската аудитория в Лондон като специалист по хипнотерапия, моля, разкажете ни точно как помагате на пациентите си?
Обикновено контактът ни започва по класическия начин: чуваме се и си определяме среща. Очаквам обаждащият се да ми разясни с няколко щрихи за какво става дума за да съм сигурен, че би имало смисъл за него да се срещнем. Понякога има и нереалистични очкавания – сред тях са били да отгатна дали синът ще влезе в желания колеж, да направя така, че двама души да се заобичат и да бъдат семейство (след като любовта помежду им е вече изстинала), да повлияя на квартирантите в дадена къща да спрат наркотиците и т.н. Срещал съм схващания, че психологът е един вид магьосник, който влияе на хората, кара ги да му се доверяват и да искат да си говорят с него. Даже се е случвало да ме питат с лека завист как става така. Истината е, че психологът както всеки друг професионалист се предполага, че е специалист в своята област и това е в същината на професията му. Психологичната консултация е много различна от един ежедневен, неангажиращ разговор с познат, близък човек или с непознат – например в градския транспорт. Една от съществените разлики е, че при психологичната консултация разговорът е фокусиран върху конкретен аспект, ситуация, неочаквана реакция, личностна характеристика или пък върху това, което се случва в психичния свят на определен човек в даден момент или период от време. Този разговор е целенасочен и в него всичко има наистина голямо значение. От друга страна, колкото по-леко и спонтанно (но все пак задълбочено) върви той, толкова по-ефективна е и в крайна сметка терапията. Все пак идеята е да свършим дадена работа, а не да се мъчим допълнително. Така, че като първа стъпка предлагам на човека да ми каже малко повече за какво става дума или ако му е по-удобно да ми изпрати имейл – info@healthspirit.co.uk. По този начин спестявам неговото/нейното време (за сметка на моето) както и други ресурси, с идеята когато се срещнем да имам някаква макар и предварителна, все още непълна представа за какво става дума и какъв е проблемът. Разбира се, впоследствие предстоят да бъдат уточнени и други неща и аз винаги имам въпроси защото всеки случай е различен от всички останали с които съм се срещал. Например когато казваме, че някой е в стрес, състоянието, житейската му история, условията при които той/тя живеят – цялата картина са напълно различни от тази при друг, който има подобни оплаквания. Затова в моята работа всеки случай е индивидуален и аз не мога предварително, с точност да кажа колко време ще отнеме той. След като направя психологичната диагностика (първия етап) и преценя състоянието на човека към момента, под формата на обратна връзка давам мнението си за това как виждам нещата и дали смятам, че мога да помогна; Важно е също и дали самият човек може да помогне с нещо в процеса. Ако е загубил способностите си за справяне или пък се е уморил или поотчаял, се насочваме към вътрешните му, често пъти пренебрегвани ресурси и това често само по себе си предизвиква промяна в живота му. Затова когато човек пристъпва към започване на психотерапевтичен курс, следва да очаква че животът му ще се промени и няма да е еднакъв с предишния. Започваме да разговаряме в детайли за чувства и емоции, понякога за конкретни цели и стремежи. Следващите срещи протичат като в началото правим обобщение на това, което се е случило след последната сесия, нерядко възникват и нови въпроси, може да са оживяли минали спомени и човек е напреднал в познаването си за света и за самия себе си. През цялото време следваме посоката към целта, която сме уточнили и понякога въпреки, че в някакъв момент може да изглежда че говорим за други неща те имат много общо с това как се е стигнало до тук. Срещал съм сполучливото сравнение, че психотерапевтичната дейност е като да белиш глава лук. Люспите са много и една под друга. Друг един професор беше дал като пример плочките – „Домино“, в състоянието при което са изправени и подредени една до друга. Бутайки първата, тя побутва следващата, после третата и т.н. Подобен е процесът на опознаване на самия себе си. В работата си най-лесно съм работил с хора, които не се съпротивляват на промените, а напротив – с ентусиазъм и вяра се впускат напред следвайки собствения си повик. Често промяната е вече назряла и само изчаква подходящата форма, в която да се прояви. Разбира се, имало е и хора, които (както и Карл Юнг е казал) гледат на психолога като на Бог, очаквайки той да направи всичко, някакво невероятно чудо и изведнъж без никаква психична работа от тяхна страна всичко да тръгне като по мед и масло и животът да стане точно този, за който винаги сме мечтали. Да, животът наистина е чудо и ние – хората сме невероятни същества с много големи, неподозирани възможности (това важи за всеки), но всичко в крайна сметка започва от самите нас. Психологът, консултантът, психотерпаевтът, приятелят, родителят или друг близък могат да насърчат, да окуражат, да проправят път за промяната, но в крайна сметка тя започва от самите нас в определения от нас момент. Всяка промяна която идва отвън е насилствена и не хармонира с ядрото на личността ни. И тук не е определящо кой каква професия има, какво е материалното му положение, колко е чел или учил, а значение имат изцяло автентични, човешки фактори. Моята задача като психолог е да помогна човек да съживи и увеличи ресурсите си и да ги канализира в съзидателна, добра посока със знанията, опита и уменията, които имам.
Среща си определяме в офиса ми (не го наричам кабинет, тъй като не съм лекар и не работя с болни хора), който е в Walthamstow, но в някои случаи (фобия от пътувания, социална фобия, физическа невъзможност и др.) имам готовността да пътувам и до място, което е по-удобно за човека, който ме е потърсил.
- Споменахте, че освен с хипно, се занимавате и с психотерапия, с какво е по-различна тя?
– Да, съвременната психотерапия включва повече от 300 вида психотерапевтични подходи, а хипнотерапията е един от тях. Друг подход, който също използвам е Когнитивно – поведенческата терапия, както и някои от останалите видове. Хипнотерапията (терапията с хипноза) от своя страна също се разделя на подвидове – поведенческа хипнотерапия, когнитивна хипнотерапия и др. Само между класическите и по-стари подходи границата е рязка и ясна, а в по-съвременните е по-скоро условна и не така ясно изразена. Класификациите също са различни и например според една от тях, подходите се базират на това дали работим с миналото или го избягваме; дали сме се насочили към бъдещето и анализираме целите които човек си поставя или пък поставяме акцент върху усещанията и чувствата тук и сега. Друга класификация възниква от това дали рабтим активно с проблема, или пък само с решението му, наблягайки върху възможностите на личността, за сметка на обкръжението или пък го го взимаме предвид; дали дискутираме единствено поведението на терапевтирания и неговите схващания; дали търсим като опорна точка смисъла в живота му (много последващи проблеми възникват ако той се позагуби) или пък търсим щастието и баланса във взаимодействието с обръжението включващо околните, мястото за живеене и т.н.. Реално всичко има значение и добре подготвеният психолог би следвало да обхване цялата картина, без да затъва толкова в детайлите, но в същото време и да не е далеч от тях толкова, че да не ги забелязва. Това се постига най-вече с опита.
- Какви хора – и с какви проблеми идват при вас?
– Хората, които ми се обаждат са уникални и неповторими затова и всеки случай е различен. Всеки от тях (нас) има своята съдба, своите притеснения, своите желания, амбиции и мечти. Имало е хора на немалко години, внезапно попаднали в лапите на депресията като отключващ фактор се е оказала смъртта на приятел; имало е успешни бизнесмени при които неочаквано са започнали панически пристъпи (паник – атаки) и се е появила фобия от височини; имало е мъж, искащ да види себе си в минал живот за да разбере какво да предприеме когато съпругата му му казва, че иска да го напусне; имало е жена преживяла изнасилване преди време, в резултат на което подсъзнателно саботира всички свои интимни връзки; имало е мъж, който беше скрил няколко хиляди евро в къщата си и не можеше да си спомни къде ги е сложил… имало е хора със сексуални проблеми; с проблеми в адаптацията в нова държава; хора със заеквания, с нарушения на съня (кошмари или трудно заспиване), хора затрудняващи се да учат чужд език и много, много други, все човешки истории и съдби. Срещал съм също така и заявки по отношение преодоляването на нежелани физически симптоми и състояния – предстоящи хирургични операции, раждания и следоперативни болки и др. Съчетанието на клинична с медицинска хипноза тук е особено ценно.
- Кои са най-разпространените митове около хипнотерапията?
– J Срещал съм над десет типични, повтарящи се митове и страхове и всички те са необосновани. Сред тях е, че като заспи човек може да не се събуди. Реално не е невъзможно, но вероятността за това е не по-голяма отколкото при обичаен, физиологичен сън. Друг мит е бил, че човек като се събуди от хипноза няма да помни. Винаги обяснявам, че това е вярно само за дълбоките фази на хипноза, които се постигат само при няколко процента (4 – 8) от хората и само в някои случаи именно дълбоката хипноза е тази, която е необходима. В останалите случаи, касаещи по-големия процент човек всъщност си спомня всичко и то добре. Друг е въпросът, че понякога и в напълно будно състояние не помним. Друго необосновано и за жалост погрешно вярване е, че хипнозата е някакво магическо средство, което е приложимо за всяка болка, мъка или тегоба. Няма такива универсални неща в нашия свят, които да действат винаги и при всеки, на 100 %. Хипнотерапията може да помогне за достигане на дадено състояние и чрез него да се подобри начина на живот или нивото на съзнание, но ключовата думе е именно да помогне, а не е магическа пръчка. Моята роля в този процес е нека да кажем – помагаща. Аз не мога (нито пък е редно или имам желанието) да карам някого да променя живота си, ако той самият не е мотивиран за това. Моята работа не е да измислям цели и да ги поставям пред друг. Всеки живее собствения си живот и той сам най-добре знае (макар и понякога подсъзнателно) какви са целите му. Моята работа, включва да помогна на човек да ги осъзнае и метафорично казано да поразчистя пътя към тях, както и да окуража вече наличните му, собствени ресурси. Веднъж, на една среща с надежда ме попитаха: „Как да накарам някой да направи нещо, което не иска?“ Съжалявам. Това не е в моя ресор. Ако идеята е да караме другите да правят неща, които не искат има по-лесни и по-гарантирани начини – използвайки оръжие или със заемането на властови пост в политиката или силовите системи.
- А тези за психотерапията?
– Някои от митовете в това отношение се припокриват с тези, които вече посочих преди малко. Но все пак бих искал отново да спомена, че психотерапията е средство, инструмент който ни помага да преодолеем даден етап в живота. Тя може да бъде кризисна, краткосрочна или дългосрочна (целите и съответно подходите са различни). Когато стане дума за психотерапия, психология, или психиатрия много хора реагират със затваряне или дори с параноидно поведение. Това е сигнал, че има нещо нездраво. Ако аз мога да помогна в даден момент или период от време, то нямам нищо против и разбира се радвам на всеки успех на човека отсреща. Но не мога да се срещам с някого (в професионален контекст) и да правя опит след опит отново да се промушвам през нарочно поставени (и поддържани спуснати) бариери и да се налага отново и отново едва ли не да разбивам стени за да взаимодействам с душата на човека отсреща, който се предполага, че ме е потърсил сам. Споменавам това, защото съм имал случаи, в които близък изпраща сина си или съпругата си за да ги “лекувам”, а те самите не искат. Както и другия случай – ако след първата сесия, нямате усещането, че професионалистът е достатъчно търпелив, разбиращ Ви и се отнася сериозно и отговорно към работата си, то молбата ми е да се насочите към друг. Гласът на интуицията е важен и не бива да го подценявате. Ако това не е Вашият терапевт, веднъж е загуба на време и ресурси, но също така и като допълнителен, нежелан резултат е много вероятно да се развие резистентност – т.е. затягане на състоянието и намаляване ефективността на една бъдеща психотерапия. Идеята все пак е да засилваме доброто в себе си (то води друго добро след себе си), а не да пазим съществуването на проблемите си и дори те да нарастват. Такава е моята представа. Ако пък – обратно имате усещането, че специалистът Ви разбира, след сесията се чувствате добре, с повишено ниво на енергия, по-решителни и уверени, бих Ви насърчил да работите с този терапевт.
- Изградили сте си име на сериозен и опитен терапевт, които предпочита да стои встрани от обичайния “цирк”, който някои Ваши колеги правят около себе си…
– Благодаря за тези думи! Вижте, в държава като Великобритания и в град като Лондон човек може да прави хиляди неща, за да се издържа. Едни живеят на помощи, други работят в строителството, трети са шофьори, инженери, продавачи в магазини и още какво ли не. Възможности винаги има и голяма част от проблемите ни идват от това, че приписваме отговорността на другите и впоследствие започваме да очакваме да отговорят на потребностите ни и когато това не се случи – да ги обвиняваме за състоянието си. Една подобна нагласа има много на брой и все негативни ефекти върху самите нас. Първият е възприемането на една подсъзнателна дистанция между другите и нас. Те ни правят нещо, а ние сме жертвите. Подобно мислене съм срещал неведнъж и при извършителите на криминални престъпления, в работата си като криминален психолог. Хора с подобно мислене нерядко приемат, че едва ли не им е позволено да се държат реваншистки към другите без значение какво им причиняват. За тях едва ли не това е в реда на нещата. Обаче – не, не е в реда не нещата, защото всички ние гребем в една лодка и сме свързани помежду си по някакъв начин. Много съвременни научни изследвания го доказват. Моята нагласа спрямо психологията и заниманията с нея са определено професионални. Аз съм благодарен на всички колеги и останали хора, които съм срещнал и са допринесли по някакъв начин за професионалното ми развитие. Такива е имало и към тях имам най-дълбоко уважение. Някои от уроците (както всъщност всички уроци) никак не са били лесни за усвояване, но пък са били ценни. Смея да твърдя, че Институтът по психология на МВР, в който някога работех, на пълен работен ден, няколко години, ми помогна да науча много и да навляза в реалната, практическа психология и слава Богу винаги е имало колеги – професионалисти, които са били готови ежедневно да коментираме случаи, да споделяме и анализираме практически примери. Техният опит се основаваше на дългогодишен професионален опит и сериозни знания и умения. Някои от психологичните заключения в Института бяха представяни в Съда, други бяха включвани в учебниците по психология. Аз, като член на Британското психологично дружество от почти десет години, отдавна виждам разлики в начина, по който работят местните, британски психолози и психотерапевти и колегите ми в България. Такова „цирково“ отношение към професията съм срещал и тук и там. Но да се поставя някой в неловка ситуация с цел насмешка и забавление е недопустимо. То е нелепо и неподходящо. Никой човек не бива да доминира над друг. Над нас е само Господ. Затова не приемам подобно отношение, нищо че се опитвам да го разбирам.
- Вашият съвет към читателите ни?
Тук съм срещал сънародници, едва ли не обладани от мисълта да направят много пари (по възможност за кратко време), пренебрегвайки духовните измерения на живота ни. Знам, че за някои това звучи като утопия, но нашата душа – невидимата, човешката има нужда и от духовна храна, а не само от промоциите на Азда или Теско. Ако човек пренебрегва дълго време нейните нужди, се получава проблем, духовна празнота. Човек живее, но не знае защо и до толкова се е отдалечил от това, което носи в себе си, че не знае къде е пътят. Загубил го е. Ефектите не закъсняват и започват да се проявяват – сред тях са озлобление, предизвикане на досада сред близките само с появата си, избягване на контакт с познати и т.н. Човек става намръщен, сърдит на целия свят и нищо не го радва, навлиза в депресия, може да стане и агресивен. Съветът ми с настояща дата е да обръщаме повече внимание на нематериалните неща в живота си. И това аз казвам не само защото съм психолог, а защото напълно осъзнавам значението им. Няма човек, който да е натрупал богатство – къща, коли, хиляди в банковата си сметка и да живее щастливо, ако единствено материалните неща са в главата му, а всичко друго е пренебрегнато и убито. Нека засилим чувствителността си и към другите покрай нас, давайки си сметка че те също имат своите вълнения (угнетения и радости). Нека и не ги съдим много сурово. Съдейки другите, ние подсъзнателно съдим себе си и понякога присъдите никак не са леки, но пък са невидими. Може би и съвестта на човек е някъде там, в подсъзнанието. И това не са просто абстрактни, празни думи. Идвали са хора, които казват: „Сънувам кошмар. Сънувам, че ми правят лоши неща.“. Малко по-късно става ясно, че той е правил същото преди време. Ето го и физиологичното обяснение – в нашия, човешки мозък има център отговарящ за чувствата. Наричаме го „амигдала“. Този център не прави никаква разлика дали нещо лошо се случва другиму или пък на нас самите.
И така, когато правим нещо лошо, нашият собствен мозък реагира така, все едно някой на нас го прави. Заедно с целия спектър от физиологични промени, настъпващи в отговор на стреса, който получаваме по огледален път. Не е ли забележително това? Нещо, за което си заслужава да се замислим…