АУТИЗМЪТ

Автор: Георги Димитров, психолог – Американската психологична асоциация и Британското психологично дружество

Хората с аутизъм най-често биват описвани като странни, мечтатели и романтици, нестандартни, свръх интелигентни, талантливи, невписващи се в нашия свят или просто като чудаци. Те са напълно доволни от собствената си компания и не усещат нужда да си говорят с други. Нещо повече – когато се наложи все пак да разговарят, правят го с усилие и нерядко с някакъв вид говорно нарушение. Според някои те са високо интелигентни, според други – прекалено наивни и уязвими, но в крайна сметка – неразбрани от околните, в това число често и от близките си. И преди читателите да избързат да разпознаят себе си, нека видим какво всъщност представлява аутизмът и защо е добре да имаме някаква представа за него?

В миналото хората с аутизъм са били непонятни, трудно (да не кажа невъзможно) е било за обществото да почувства вътрешния им свят, да види на какво се дължи тяхното поведение, да ги приеме и да им позволи да бъдат част от него. Поради това, че особени физически белези отсъстват и заболяването не е видимо, децата са били възприемани най-вече като непослушни и палави. Тази нагласа все пак се променя през 40те години на миналия век, когато двама независими един от друг учени – американският психиатър Лио Канър и австрийският педиатър Ханс Аспергер се заемат със задачата да разберат какво се крие зад него. Насочват се към наименованието поради корена „Аутос“, което в превод от гръцки е „съществуване сам за себе си“. Двамата установяват, че аутизмът сам по себе си представлява генерализирано разстройство на развитието и най-вече на когнитивните функции. Не може да се говори за точна и ясна диагноза, а за спектър от различни състояния, които въпреки приликите, имат и някои разлики помежду си. Когато специалистите споменават което и да е състояние от групата на аутичния спектър те имат предвид, че е нарушена т.нар. аутистична триада. Тя включва три елемента – социално общуване, взаимодействие и повтарящо се поведение. Когато са нарушени само два от тези елементи говорим за атипичен аутизъм. Детският аутизъм и Синдромът на Аспергер (наричан още високо функционален аутизъм) са сред останалите видове.

Причините, които са в основата на развиването на разстройства от аутичния спектър са все още неизяснени. Те са включени в актуалната към момента Десета ревизия на Международния класификатор на болестите под код F-84. Много организации по света, включително Дивизия 33 от Американската психологична асоциация имат за предмет неговото изучаване. Симптомите на аутизма започват да се проявяват още при най-малките, преди навършване на третата им година и те са основание на съответните специалисти да поставят правилната диагноза. За техните близки грижата става още по-голямо предизвикателство и въпреки, че околните – служителите в детските градини и училищата, познатите и съседите им виждат някакви особености, близките често не желаят да ги информират за състоянието на детето им. Самото то може на моменти да бъде силно раздразнително или пък уморено поради допълнителното наличие на сензорно разстройство, да бъде неспокойно и да му е трудно да се съсредоточи в час, може да са налице признати на забавено речево развитие, дислексия, диспраксия и епилепсия, може да има нужда от непрекъснато присъствие на близък. То се затруднява с разбирането на абстрактни понятия, непонятни за него са емоциите на другите и трудно следва правилата и нормите. Когато порастнат е вероятно да останат саможиви и вглъбени в заниманията си до степен на обсесии и педантизъм. При някои (но не всички) се проявява т. нар. „Савант“ – синдром, който се изразява в развиване на изключителни способности в дадена област или области.

Обществото ни познава наистина знаменити личности – представители на аутизма. Твърди се, че сред тях са Чарлз Дарвин, Алберт Айнщайн, Волфганг Амадеус Моцарт, Исак Нютон, актрисата Дарил Хана, Стивън Спилбърг, Джим Кери и много други. Също така и авторите – Лидия Браун, Касейрин Лопес, Ноеми Мартинес, Натан Спуун, Алеф Антман – Милс, Робин Еймъс. Детски автори: Колин Елдред – Кохен, Дариус Браун, Гретчен Лири, Бенджамин Келог, Флорида Френц. Фантастика за подрастващи: Корин Дювис, Рей Диас. Мемоари и наръчници със съвети: Анлър Данвин, Хейли Мос, Ема Далмейн, Джен Бърч, Люсу Блакмен, Дженифър Фан, Джунила Герланд, Темпъл Грандин, Алисън Хейл, Нита Джаксън, Терес Джолифи, Уенди Лолсън, Мери Нюпърт, Джоана Лимбърг, Емили Дикинсън, Джон Елдър Робинсън

Според статистиката, броят на хората при които се среща състояние на аутизм непрекъснато расте. Ако преди около 40 години, през 1978 г. техният брой е бил около 4 на 10 000 (0.04 %), то към момента те са около 1% от населението. Срещат се при всички общества и култури и момчетата сред тях са около четири пъти повече отколкото момичетата. Определен е и всяка година отбелязване световен ден за информираност за аутизма – втори април. Все още специалистите изказват различни предположения за това каква е причината за възникването, каква е динамиката му и защо броят на аутистите нараства. Наскоро екип от американски учени издигна тезата, че е възможно с напредването на възрастта аутизмът да отминава, възприемайки обаче нови форми. Това, което можем да кажем със сигурност е, че търпението, грижата и разбирането, желанието да се помогне както от страна на близките така и на специалистите е в състояние да смекчи много от симптомите. Не бива строго да съдим другите – познати и непознати поради това, че в някои ситуации не реагират както на нас ни се иска, или както смятаме, че бихме постъпили ние самите. Колкото и да си приличаме понякога, ние сме и толкова различни – разнообразни са спомените ни, житейския ни опит, разбиранията и целините ни, усещанията и чувствата. Едно от нещата, които ни отличава толкова силно от другите живи същества на планетата са именно социалните умения – способността ни да общуваме с другите, да ги разбираме и усещаме, способността ни да обичаме. Именно това ни прави … хора.

СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДЕНИЕ – СРО /ПАС/.

Георги Димитров, психолог

Нерядко при влошени взаимоотношения между родителите те опитвайки се да докажат, че са прави съзнателно или не настройват децата си срещу другия родител. Този процес на негативно програмиране известен като “Синдром на родителското отчуждение (СРО)” нанася сериозни поражения върху детската психика. Това отчуждение се среща най-вече във времето преди или след прекратяване на брака (по време на развод) или форма на временна раздяла, но в практиката са известни и случаи на отчуждаване по време на съвместното съжителство. Какво представлява този синдром и защо има такова значение?

От историческа гледна точка СРО (познат още като „ПАС“, от англ. Parental Alienation Syndrome) е първоначално описан от американския детски психиатър Ричард Гарднър през осемдесетте години на миналия век. Веднага след това се оказва, че всъщност темата представлява интерес за много специалисти и през следващите десетилетия се публикуват много изследвания в специализираната литература.

Американската психологична асоциация през 2016 г. се произнесе със становището, че СРО има смисъла на насилие върху детето, водещо до щети сравними с тези при преживяна сексуална злоупотреба. И ако в началото на отчуждаването все пак изглежда, че детето се държи по своя типичен и познат начин и продължава да се справя с ежедневните си задължения както някога, то значителните негативни ефекти върху него започват видимо да се проявяват на един по-късен етап и могат да нарастнат катастрофално. (Waldron & Joanis, 1996). Депресията, злоупотребата с наркотични вещества, нарушеното самочувствие и проблеми, проявяващи се в дългосрочните взаимоотношения – липса на доверие, развод и дистанцираност от собствените си деца, са открити при възрастни, които са имали ПАС като деца (Baker, 2005, 2007).

Без да е виновно, но оказвайки се жертва на враждата между възрастните детето бива въвлечено в един когнитивен дисонанс – резултат на създаваните му негативни представи и започва да възприема определена негативна нагласа срещу своя родител, с когото до скоро са имали топли и сърдечни отношения (наричаме го отчуждаван). Така то бидейки обект на злонамерено влияние рязко започва да избягва да вижда и чува родителя – мишена, а когато все пак има някакъв контакт с него го критикува и осъжда, пренебрегва обичта му и проявяваните жестовете на внимание. Възможно е напълно да загуби желание за контакт тъй като вече е възприело предоставяния му недобър образ и безкритично е повярвало в него. Отчуждаващият нерядко ползва манипулативни инструменти за внушение (негативни тълкувания, обидни квалификации, приписва несъществуваща вина и др.) и по този начин “програмира” детето до степен на непоносимост спрямо другия му родител и така трябва да приеме, че любовта която е получавало от него няма никаква стойност. Сред последиците от СРО върху детето са различни соматични нарушения, занижена самооценка, потиснато настроение достигащо до депресия, разстройства в интимната сфера. Въпреки това мнението на специалистите по отношение на синдрома продължава да бъде разнопосочно. Една от основните причини за неприемащите го е, че според тях той сам по себе си не се явява патология, а базовите му възможни проявления са вече включени в ревизиите на двете основни медицински ръководства ползвани в държавите по света. Не е включен в последната засега, пета ревизия влязла в сила през 1994 г. на Наръчника за диагностика и статистика на психичните разстройства (DSM). Не е бил и в предишната излязла двадесет години по-рано. Не е включен и в актуалната, десета ревизия на Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (МКБ) влязла в сила в страните от Световната здравна организация (вкл. България) през 1994 г. През тази, 2018 г. се очаква да бъде публикувана нейната следваща, единадесета ревизия където би могъл да бъде включен.

Възможно е наличието на редица фактори, които допълнително усложняват отношенията. Единият от родителите може да живее в друго населено място и да е затруднен в балансирането на отношението към детето. Независимо от това, отчуждаваният родител може да реагира реципрочно на детето и да се дистанцира. Отчужаващият пък може да смени фамилията на детето надявайки се да постави ново начало в живота си. Друг утежняващ фактор може да бъде отношението на брат (сестра) които заплашват, че ще кажат на отчуждаващия, че детето се е държало добре с отчуждавания и други. Разбира се цялостната ситуация е от голямо значение – включително вид на влиянието, на каква възраст е детето – дали е новородено, малолетно, подрастващо и т.н. Трайно отделяне на малко дете от майка му може да има необратими последици върху емоционалното и физическото му състояние. А ако раздялата се случи преди шестия му месец, възможно е дори да настъпи смърт.

Имат значение продължителността на въздействието и конкретния му вид, възрастта на детето и други. Колкото то е по-малко (съответно с все още неизградена ценностна система), толкова е по-несъзнателно и по-податливо на манипулация. Ако пък е по-голямо, то вероятността да си даде сметка, че отчуждаваният родител не е така лош както му е бил представян е по-голяма. Но дори и в този случай последиците не са за пренебрегване тъй като детето все пак изживява необичайно вътрешно напрежение.

Американските психиатри Томас Холмс и Ричард Рейх провеждат изследване през 1967 г. в което вземат участие пет хиляди души. Резултатите потвърждават, че разводът е тежко събитие за възрастните. То заема второ място по интензитет след „смърт на партньора“. Децата от своя страна го поставят на след първите три: смърт на родител следвано от непланирана бременност или аборт и женитба. Същите резултатите са потвърдени в ново изследване през 1994 г.

Очевидно раздялата (развода) има големи последици и върху детската психика. Поради всички естествени промени, на които децата са подложени в развитието си връзката им с родителите е от критична важност за здравото им емоционално, психично (а дори и физиологично) развитие. Независимо от това дали са момчета или момичета, свободната им комуникация и съжителство с родителя от същия пол са съществени за успешното изграждане на здрава идентичност. От друга страна отношенията с родителя от другия пол са предпоставка за изграждането на бъдещите интимни отношения.

Различаваме различни степени на изразеност на Синдрома – лека, средна или тежка. Лека при която психологичните щети върху детето са най-малки. При тази степен отчуждаващият родител (най-вече несъзнателно) се случва да спомене нещо лошо по отношение на другия най-вече несъзнателно. При средната форма, отчуждаващият изпитва по-силна непростителност и губи контрол над чувствата и емоциите си нагрубявайки родителя – мишена в негово отсъствие. Възможно е в допълнение да проявява и свръхпротектиращо поведение спрямо детето, тъй като дори не допуска вътре в себе си, че отчуждаваният може да прекарва времето си с детето нормално. Характерно за тежката степен е когато детето е свидетел на системни прояви на неприкрита ненавист спрямо другия му родител и той/тя биват непрекъснато обвинявани за всичко.

В практиката съм срещал случаи при които родителите се надпреварват да удовлетворяват потребностите на детето, опитвайки се всеки от тях да го приобщи към себе си. Подобна презадоволеност отново не е в интерес на детето, защото то може да възприеме трайно манипулативно поведение към околните. Това от своя страна е убийствено за бъдещите му взаимоотношения с тях.