СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДЕНИЕ – СРО /ПАС/.

Георги Димитров, психолог

Нерядко при влошени взаимоотношения между родителите те опитвайки се да докажат, че са прави съзнателно или не настройват децата си срещу другия родител. Този процес на негативно програмиране известен като “Синдром на родителското отчуждение (СРО)” нанася сериозни поражения върху детската психика. Това отчуждение се среща най-вече във времето преди или след прекратяване на брака (по време на развод) или форма на временна раздяла, но в практиката са известни и случаи на отчуждаване по време на съвместното съжителство. Какво представлява този синдром и защо има такова значение?

От историческа гледна точка СРО (познат още като „ПАС“, от англ. Parental Alienation Syndrome) е първоначално описан от американския детски психиатър Ричард Гарднър през осемдесетте години на миналия век. Веднага след това се оказва, че всъщност темата представлява интерес за много специалисти и през следващите десетилетия се публикуват много изследвания в специализираната литература.

Американската психологична асоциация през 2016 г. се произнесе със становището, че СРО има смисъла на насилие върху детето, водещо до щети сравними с тези при преживяна сексуална злоупотреба. И ако в началото на отчуждаването все пак изглежда, че детето се държи по своя типичен и познат начин и продължава да се справя с ежедневните си задължения както някога, то значителните негативни ефекти върху него започват видимо да се проявяват на един по-късен етап и могат да нарастнат катастрофално. (Waldron & Joanis, 1996). Депресията, злоупотребата с наркотични вещества, нарушеното самочувствие и проблеми, проявяващи се в дългосрочните взаимоотношения – липса на доверие, развод и дистанцираност от собствените си деца, са открити при възрастни, които са имали ПАС като деца (Baker, 2005, 2007).

Без да е виновно, но оказвайки се жертва на враждата между възрастните детето бива въвлечено в един когнитивен дисонанс – резултат на създаваните му негативни представи и започва да възприема определена негативна нагласа срещу своя родител, с когото до скоро са имали топли и сърдечни отношения (наричаме го отчуждаван). Така то бидейки обект на злонамерено влияние рязко започва да избягва да вижда и чува родителя – мишена, а когато все пак има някакъв контакт с него го критикува и осъжда, пренебрегва обичта му и проявяваните жестовете на внимание. Възможно е напълно да загуби желание за контакт тъй като вече е възприело предоставяния му недобър образ и безкритично е повярвало в него. Отчуждаващият нерядко ползва манипулативни инструменти за внушение (негативни тълкувания, обидни квалификации, приписва несъществуваща вина и др.) и по този начин “програмира” детето до степен на непоносимост спрямо другия му родител и така трябва да приеме, че любовта която е получавало от него няма никаква стойност. Сред последиците от СРО върху детето са различни соматични нарушения, занижена самооценка, потиснато настроение достигащо до депресия, разстройства в интимната сфера. Въпреки това мнението на специалистите по отношение на синдрома продължава да бъде разнопосочно. Една от основните причини за неприемащите го е, че според тях той сам по себе си не се явява патология, а базовите му възможни проявления са вече включени в ревизиите на двете основни медицински ръководства ползвани в държавите по света. Не е включен в последната засега, пета ревизия влязла в сила през 1994 г. на Наръчника за диагностика и статистика на психичните разстройства (DSM). Не е бил и в предишната излязла двадесет години по-рано. Не е включен и в актуалната, десета ревизия на Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (МКБ) влязла в сила в страните от Световната здравна организация (вкл. България) през 1994 г. През тази, 2018 г. се очаква да бъде публикувана нейната следваща, единадесета ревизия където би могъл да бъде включен.

Възможно е наличието на редица фактори, които допълнително усложняват отношенията. Единият от родителите може да живее в друго населено място и да е затруднен в балансирането на отношението към детето. Независимо от това, отчуждаваният родител може да реагира реципрочно на детето и да се дистанцира. Отчужаващият пък може да смени фамилията на детето надявайки се да постави ново начало в живота си. Друг утежняващ фактор може да бъде отношението на брат (сестра) които заплашват, че ще кажат на отчуждаващия, че детето се е държало добре с отчуждавания и други. Разбира се цялостната ситуация е от голямо значение – включително вид на влиянието, на каква възраст е детето – дали е новородено, малолетно, подрастващо и т.н. Трайно отделяне на малко дете от майка му може да има необратими последици върху емоционалното и физическото му състояние. А ако раздялата се случи преди шестия му месец, възможно е дори да настъпи смърт.

Имат значение продължителността на въздействието и конкретния му вид, възрастта на детето и други. Колкото то е по-малко (съответно с все още неизградена ценностна система), толкова е по-несъзнателно и по-податливо на манипулация. Ако пък е по-голямо, то вероятността да си даде сметка, че отчуждаваният родител не е така лош както му е бил представян е по-голяма. Но дори и в този случай последиците не са за пренебрегване тъй като детето все пак изживява необичайно вътрешно напрежение.

Американските психиатри Томас Холмс и Ричард Рейх провеждат изследване през 1967 г. в което вземат участие пет хиляди души. Резултатите потвърждават, че разводът е тежко събитие за възрастните. То заема второ място по интензитет след „смърт на партньора“. Децата от своя страна го поставят на след първите три: смърт на родител следвано от непланирана бременност или аборт и женитба. Същите резултатите са потвърдени в ново изследване през 1994 г.

Очевидно раздялата (развода) има големи последици и върху детската психика. Поради всички естествени промени, на които децата са подложени в развитието си връзката им с родителите е от критична важност за здравото им емоционално, психично (а дори и физиологично) развитие. Независимо от това дали са момчета или момичета, свободната им комуникация и съжителство с родителя от същия пол са съществени за успешното изграждане на здрава идентичност. От друга страна отношенията с родителя от другия пол са предпоставка за изграждането на бъдещите интимни отношения.

Различаваме различни степени на изразеност на Синдрома – лека, средна или тежка. Лека при която психологичните щети върху детето са най-малки. При тази степен отчуждаващият родител (най-вече несъзнателно) се случва да спомене нещо лошо по отношение на другия най-вече несъзнателно. При средната форма, отчуждаващият изпитва по-силна непростителност и губи контрол над чувствата и емоциите си нагрубявайки родителя – мишена в негово отсъствие. Възможно е в допълнение да проявява и свръхпротектиращо поведение спрямо детето, тъй като дори не допуска вътре в себе си, че отчуждаваният може да прекарва времето си с детето нормално. Характерно за тежката степен е когато детето е свидетел на системни прояви на неприкрита ненавист спрямо другия му родител и той/тя биват непрекъснато обвинявани за всичко.

В практиката съм срещал случаи при които родителите се надпреварват да удовлетворяват потребностите на детето, опитвайки се всеки от тях да го приобщи към себе си. Подобна презадоволеност отново не е в интерес на детето, защото то може да възприеме трайно манипулативно поведение към околните. Това от своя страна е убийствено за бъдещите му взаимоотношения с тях.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *