Dissocial Personality Disorder

This article refers to the International Classification of Diseases 10th edition (ICD-10) which is the official classification system for mental health professionals working in NHS clinical practice. The literature occasionally refers to the Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM) classification system which – whilst used in clinical practice in the USA – is primarily used for research purposes elsewhere.

Dissocial personality disorder is one of ten personality disorders defined in the ICD-10 classification system. It is called antisocial personality disorder in the DSM-IV and DSM-5 classification systems and is still sometimes referred to as such by professionals in the UK. For more information, see separate Personality Disorders and Psychopathy article.

People with dissocial personality disorder exhibit traits of impulsivity, high negative emotionality, low conscientiousness and associated behaviours, including irresponsible and exploitative behaviour, recklessness and deceitfulness.[1, 2]

People with dissocial personality disorder have often grown up with parental conflict and harsh inconsistent parenting. Their childhoods have typically featured parental inadequacies and often transfer of care to outside agencies. Associated with this is a high incidence of truancy, delinquency and substance misuse.[3] This in turn results in increased rates of unemployment, problems with housing and difficulties with relationships. Many people with dissocial personality disorder have a criminal conviction and are imprisoned or die prematurely as a result of reckless behaviour.[1, 2]

Criminal behaviour is central to the definition of dissocial personality disorder but there is much more to the disorder than just criminal behaviour. It is often preceded by other long-standing difficulties (socio-economic, educational, family, relationship). Psychopathy is considered to be a considerably severe form of dissocial personality disorder.[2]

The National Institute for Health and Care Excellence (NICE) guidance exemplifies a progression from recognition and definition towards more effective management. The challenge posed by this guidance to the mental health services, substance misuse services, social care and criminal justice system is considerable.[1]

  • The prevalence of dissocial personality disorder in the general population varies depending on the method used and geographical location. Two European studies reported a prevalence of 1-1.3% in men and 0-0.2% in women.
  • The prevalence of dissocial personality disorder among prisoners is less than 50%.
  • However, only 47% of people with dissocial personality disorder have significant arrest records.

Features include:

  • Unstable interpersonal relationships.
  • Disregard for the consequences of their behaviour.
  • A failure to learn from experience.
  • Egocentricity.
  • A disregard for the feelings of others.
  • A wide range of interpersonal and social disturbance.
  • Comorbid depression and anxiety.
  • Comorbid alcohol and drug misuse.

It is important to note that dissocial personality disorder is not formally diagnosed before the age of 18 but there may be a history of conduct disorders before this age.

Conduct disorders may be manifested as antisocial, aggressive or defiant behaviour, which is persistent and repetitive. This includes aggressive behaviour (to people or animals), destruction of property, deceitfulness, theft and serious rule-breaking.

The DSM-IV criteria were criticised for focusing on the antisocial aspect of the disorder at the expense of the underlying personality structure. It is believed that this resulted in over-diagnosis in some settings such as prisons and under-diagnosis in the community. The insistence that conduct disorder in childhood had to be a prerequisite also presented problems. DSM-5 has addressed some of these criticisms as has the ICD-10 system on which this article is based.

The ICD-10 criteria

The general criteria of personality disorder (F60) must be met.

At least three of the following must be present:

  • Callous unconcern for the feelings of others.
  • Gross and persistent attitude of irresponsibility and disregard for social norms, rules and obligations.
  • Incapacity to maintain enduring relationships, although having no difficulty to establish them.
  • Very low tolerance to frustration and a low threshold for discharge of aggression, including violence.
  • Incapacity to experience guilt, or to profit from adverse experience, particularly punishment.
  • Marked proneness to blame others, or to offer plausible rationalisations for the behaviour bringing the subject into conflict with society.

Persistent irritability and the presence of conduct disorder during childhood and adolescence are not required for the diagnosis.

Diagnosis can be very difficult because of overlapping features and the high frequency of comorbid conditions and problems. Premorbid and developmental history from third parties can be helpful when making a diagnosis:

  • Toxicology screen because substance abuse is common (as with many personality disorders). Intoxication can lead patients to present with some features of personality disorders.[5]
  • Screening for HIV and other sexually transmitted infections may be appropriate because of the poor impulse control and disregard of risk associated with dissocial personality disorder.[6]
  • Psychological testing may support or direct the clinical diagnosis. Those cited by NICE are:[7]
    • Diagnostic Interview for DSM-IV Personality Disorders (DIPD-IV)
    • Structured Clinical Interview for DSM-IV Personality Disorders (SCID-II)
    • Structured Interview for DSM-IV Personality (SIDP-IV)
    • International Personality Disorder Examination (IPDE)
    • Personality Assessment Schedule (PAS)
    • Standardised Assessment of Personality (SAP).
  • Anxiety.
  • Alcohol misuse.
  • Drug misuse.
  • Depression.
  • Attention deficit hyperactivity disorder (ADHD) in childhood.

Dissocial personality disorder poses a big challenge to the different agencies which frequently and, almost inevitably, have to manage individuals with this disorder. Management by any single agency is not usually possible or recommended. Management in general practice alone is not recommended and referral to psychiatric services is essential.

Practice tips

  • Such patients can create very difficult and frightening problems for staff in primary healthcare.
  • It is important to identify patients who have dissocial personality disorders and enlist help with appropriate referral.
  • It is also important to identify patients at risk of violent behaviour. Assessing risk of violence is not routine in primary care but, if such assessment is required, consider:[1]
    • Current or previous violence, including severity, circumstances, precipitants and victims.
    • The presence of comorbid mental disorders and/or substance misuse.
    • Current life stressors, relationships and life events.
    • Additional information from written records or families and carers (subject to the person’s consent and right to confidentiality) because the person with dissocial personality disorder might not always be reliable.
  • Once identified, a tailored management plan can be used to avoid crises and violent episodes. This will involve staff training and collaboration with other agencies. Use of ‘panic buttons’, chaperones and other measures should be considered.

The treatment of people with dissocial personality disorder must involve a wide range of services including particularly:

  • Mental health services.
  • Substance misuse services.
  • Social care.
  • The criminal justice system and associated forensic mental health services.[2]

Drug treatment

No drug has UK marketing authorisation specifically for the treatment of dissocial personality disorder. However, antidepressants and antipsychotics are often used to treat some of the associated problems and symptoms in a crisis situation. NICE recommends that medication should be used for no longer than a week.[7]A Cochrane review studied bromocriptine, nortriptyline and phenytoin but could come to no firm conclusion. However, the authors recommended further research on these drugs.[9]

Psychological treatments

Psychotherapy is at the core of care for personality disorders generally. In theory, psychotherapy aims to help patients cope with the disorder by, for example:

  • Improving perceptions of social and environmental stressors.
  • Improving responses to social and environmental stressors.

Different types of psychotherapy have been used to try to achieve such aims. Cognitive behavioural therapy (CBT) and group psychotherapy are perhaps the most widely used and available forms of psychotherapy. These should target reduction in offending and antisocial behaviour.[1]

Other considerations[1]

  • Good communication is essential between all concerned but especially between healthcare professionals and people with dissocial personality disorder.
  • NICE recommends that services should consider establishing dissocial personality disorder networks, where possible linked to other personality disorder networks. They may be organised at the level of primary care trusts, local authorities, strategic health authorities or government offices. These networks should be multi-agency.
  • Treatment and care should take into account people’s needs and preferences. People with dissocial personality disorder should have the opportunity to make informed decisions about their care and treatment, in partnership with their healthcare professionals. If the person is aged under 16, healthcare professionals should follow the guidelines in ‘Seeking consent: working with children’.[10]
  • If the person agrees, carers (who may include family and friends) should have the opportunity to be involved in decisions about treatment and care. Families and carers should also be given the information and support they need.
  • Suicide
  • Substance abuse
  • Accidental injury
  • Depression
  • Homicide

The disorder used to be thought of as lifelong. However, a growing body of research suggests that positive changes can be seen over time. Many patients no longer meet the diagnostic criteria for the condition after a decade. It is acknowledged that the condition is difficult to diagnose and that misdiagnosis may be partly to blame for this ‘improvement’ but it is also considered that many patients do respond to therapeutic interventions. Core characteristics such as lack of empathy do not lessen but evidence suggests that patients develop more control over their impulsivity and cultivate a sense of responsibility.

The incidence of dissocial personality disorder is reduced during times of war and in many Asian cultures. This suggests that social cohesion and an emphasis on communities rather than individuals are significant preventative factors.[2] Families or carers are thus important in prevention and treatment of dissocial personality disorder.[1] NICE suggests that services should establish robust methods to identify children at risk of developing conduct problems and that vulnerable parents could be identified antenatally. For example, identifying:

  • Parents with other mental health problems, or with significant drug or alcohol problems.
  • Mothers aged younger than 18, particularly those with a history of maltreatment in childhood.
  • Parents with a history of residential care.
  • Parents with significant previous or current contact with the criminal justice system.

The interventions employed after identification of at-risk parents are many and varied according to the problems identified and the age. Examples include:

  • Parenting courses
  • Anger management
  • Cognitive problem solving
  • Family therapy
  • Multi-systemic therapy
  • Multidimensional treatment
  • Foster care

/from https://patient.info/doctor/dissocial-personality-disorder/

Please follow and like us:

Electroconvulsive therapy (ECT)

This information is for anyone who is considering whether to have electroconvulsive therapy (ECT) – and their families or friends.

You – and your doctors – need to be sure that you are fully informed when making a decision about whether to have ECT or not. Your doctor will talk to you about this. We hope that this information can support you in making this decision by providing information on:

  • what ECT is and why it is used
  • what is involved in having ECT
  • the benefits of ECT
  • the risks and potential side effects of ECT
  • what might happen if you do not have the treatment
  • deciding about having ECT treatment
  • where to find further information.


This resource provides information, not advice.

The content in this resource is provided for general information only. It is not intended to, and does not, amount to advice which you should rely on. It is not in any way an alternative to specific advice.  You must therefore obtain the relevant professional or specialist advice before taking, or refraining from, any action based on the information in this resource.

If you have questions about any medical matter, you should consult your doctor or other professional healthcare provider without delay.

If you think you are experiencing any medical condition, you should seek immediate medical attention from a doctor or other professional healthcare provider.

Although we make reasonable efforts to compile accurate information in our resources and to update the information in our resources, we make no representations, warranties or guarantees, whether express or implied, that the content in this resource is accurate, complete or up to date.

ECT is a treatment for some types of severe mental illness that have not responded to other treatments.

An anaesthetic and muscle relaxant are given, and then an electric current is passed across your head. This causes a controlled fit, which typically lasts less than 90 seconds.

The anaesthetic means that you are asleep while this happens. The muscle relaxant reduces the movement of the fit.

It is given as a course of treatments twice a week, typically for 3-8 weeks.

What conditions can ECT be used for?

ECT is most commonly used for depression. It is also used to treat catatonia – an uncommon condition in which a patient may stop talking, eating or moving. Occasionally, it is used to treat people in the manic phase of bipolar disorder.

ECT is not advised for the treatment of anxiety or most other psychiatric conditions. ECT can help symptoms of schizophrenia which has not improved with medication, but the long-term benefits are not known so it is not often used.

When might your doctor suggest ECT?

It will usually be suggested if your condition:

  • is life-threatening and you need a rapid improvement to save your life
  • is either causing you immense suffering or is likely to get worse, so that a rapid improvement is needed
  • has not responded to other treatments, such as medication and psychological therapy
  • has responded well to ECT in the past.

How effective is ECT?

Most people who have ECT see an improvement in their symptoms.

In 2018-2019, around 68% of patients were “much-improved” or “very much improved” (1,361 courses out of a total of 2,004). Some patients saw no change in their condition and a small number (1%) felt worse.

How does ECT work?

The effects of ECT gradually build with each treatment. It causes the release of certain brain chemicals. These seem to stimulate the growth of some areas in the brain that tend to shrink with depression. ECT also appears to change how parts of the brain which are involved in emotions interact with each other. As with many medical treatments, we need more research to help us better understand how ECT works.

Are there different types of ECT?

ECT has changed and developed over the years. For example, the amount and form of electricity used has changed. This has reduced the chance of side-effects.

There are two ways in which ECT is given: ‘bilateral’ and ‘unilateral’.

  • In bilateral ECT, the current passes across your head, between your temples.
  • In unilateral ECT, it passes between your right temple and the top of your head.

Bilateral ECT may work faster. Depending on the dose, unilateral ECT has less effect on memory.

You may wish to ask your doctor about which type of ECT would suit you better.

‘Maintenance’ ECT is occasionally used to help stop you becoming unwell again after a successful course of treatment. It is given less often but over a longer period of time than the first course.

Can ECT be used for children or young people?

ECT is not used for children under the age of 11. It should only be used in a young person aged 11 to 18 as a treatment of last resort – if their illness is life-threatening or is severe and has not responded to other treatments. A formal, independent second opinion is always required before this can happen.

ECT is given in hospital. You will probably already be an inpatient in hospital, although some people do have ECT as day patients.

As a day patient, a named, responsible, adult will have to accompany you to and from the ECT clinic.

The treatment will usually be done in a set of rooms called the “ECT suite”, although some ECT services are based in an operating theatre. There should be a room where you can wait, a room where you have your treatment, and a room where you can recover properly before leaving. Qualified staff will look after you all the time you are there. They can help you with the process of waking up from the anaesthetic and during the time straight after the treatment.

If you have significant medical problems you may need to be treated in another hospital with more medical support.

Preparing for ECT

In the days before your course of ECT is started, your doctor will arrange for some tests to make sure it is safe for you to have a general anaesthetic. These may include:

  • a record of your heartbeat (ECG)
  • blood tests
  • a chest X-ray.

You must not eat or drink anything for 6 hours before the ECT, although you may be allowed to drink sips of water up to 2 hours beforehand. This is so you can have the anaesthetic safely.

What happens on the day of your ECT treatment?

  • If you are an in-patient, a member of staff will come with you to the ECT suite. They will know about your illness and can explain what is happening. Many ECT suites are happy for family members to stay in the waiting room while you have your treatment.
  • You will be met by a member of the ECT staff, who will do routine physical checks (if they have not already been done). They will check that you are still willing to have ECT and will ask if you have any further questions.
  • When ready, the ECT staff will take you into the treatment area.
  • The anaesthetic staff will connect monitoring equipment to check your heart rate, blood pressure and oxygen levels. Staff will also connect you to an electroencephalogram (EEG) machine. This will monitor your brain waves as the treatment happens, so staff can measure the length of the ECT fit.
  • You may be given oxygen to breathe through a mask. The anaesthetist will give your anaesthetic through an injection into the back of your hand. Once you are asleep, they will add a muscle relaxant. When you are asleep, a mouth guard is put in your month to protect your teeth.
  • While you are asleep, two electrical pads about the size of a 50 pence piece are placed on your head. One goes on each side in bilateral ECT and both go on the same side in unilateral ECT. These are connected by wires to the ECT machine.
  • The ECT machine delivers a series of brief electrical pulses, for three to eight seconds. This will make you have a controlled fit. Your body will stiffen and then there will be twitching, usually seen in your hands, feet, and face. The muscle relaxant reduces the amount of movement involved. This controlled fit usually lasts from less than 90 seconds
  • The muscle relaxant wears off within a couple of minutes. The mouth guard will then be removed. As soon as the anaesthetist is happy that you are waking up, staff will take you through to the recovery area. Here, an experienced nurse will look after you until you are fully awake.
  • When you wake up, you will be in the recovery room with a nurse. They will take your blood pressure and ask you simple questions to check how awake you are. There will be a small monitor on your finger to measure the oxygen in your blood. You may wake up with an oxygen mask. It can take a while to wake up fully and, at first, you may not know quite where you are. After half an hour or so, these effects should have worn off.
  • Most ECT units have a second area where you can sit and have a cup of tea or some other light refreshment. You will leave the ECT suite when your physical state is stable, and you feel ready to do so.
  • The whole process usually takes around an hour.

Before you leave the ECT suite, staff will advise you:

  • not to drink alcohol for 24 hours after each treatment
  • to have a responsible adult with you all the time for the 24 hours following each ECT treatment
  • to not sign any legal documents for at least 24 hours following each ECT treatment.

How often and how many times is ECT given?

Usually, twice per week, with a few days in between each treatment. It can take several sessions before you notice an improvement. It is not possible to predict, in advance, how many treatments you will need.

On average, the total number of treatments you might have in a course is between 9 and 10, although it is common to have 12 treatments and more may sometimes be needed.

If you have had no improvement at all after 6 treatments, your treatment plan should be reviewed with your doctor to discuss whether to continue or change the form of ECT.

Your medical team will regularly review how you are responding to the ECT. They will discuss your progress – and any side effects or concerns – usually every week.

ECT should be stopped soon after you have made a full recovery – or if you say you don’t want to have it anymore and are well enough to understand this decision.

What happens after a course of ECT?

ECT is one part of getting better. It should also help you to use (or start again with) other treatments or types of support.

You will usually continue or start medication after ECT – this will help to maintain the improvements you have had from your ECT treatment.

Talking therapies – such as Psychotherapy, CBT and Counselling – can help you to work on any reasons for your depression and to develop ways of staying well. Changes in your day to day lifestyle can also be helpful: taking regular exercise, eating better, a regular sleep pattern and using techniques like mindfulness and meditation.

The clinic will usually contact you to ask about your memory 2 months after your last treatment.

How is the quality of ECT in my local hospital assessed?

The Royal College of Psychiatrists has set up the ECT Accreditation Service (ECTAS). This provides an independent assessment of the quality of ECT services. ECTAS sets standards for ECT and visits all the ECT units who are members. The visiting team involves a psychiatrist, anaesthetist, nurse, ECTAS patient representative, and a member of the ECTAS project team. Membership of ECTAS is not compulsory but almost all active ECT units are accredited. Your unit can tell you if they are accredited by ECTAS.

As with any treatment, ECT can have side effects. These are affected by factors such as the level of the current being passed through the brain and your age.

Side effects are usually mild and short term but can sometimes be more severe and potentially long-lasting.

If you experience side effects during the course, the treatment can be adjusted.

Short-term side effects

Immediately after an ECT treatment, you may feel:

  • Headache.
  • Aching in the muscles and/or jaw.
  • Tiredness while the effects of the anaesthetic wear off.
  • Confusion, particularly if you are elderly. This usually wears off after 30 minutes.
  • Sickness or nausea.

A nurse will be with you while you wake up after ECT. They can also give you simple pain relief, like paracetamol.

Up to 40% of patients can have temporary memory problems while they are having ECT. For example, they may forget conversations with visitors during this time.

About a fifth (17%) of people say that their memory was already causing them problems before they have ECT. This is often because of their depression. Directly after treatment, this figure increases to 23%; however, in most people, memory difficulties clear within two months of the last treatment and it do not cause problems or distress.

Nevertheless, about 2% of people complain of severe memory problems directly after ECT.

A small number of patients report gaps in their memory about events in their life that happened before they had ECT. This tends to affect memories of events that occurred during, or shortly before, the depression started. Sometimes these memories return fully or partially, but sometimes these gaps can be permanent.

All medical procedures carry risk; however, death caused by ECT is extremely rare. If the anaesthetist considers it unsafe to give you an anaesthetic, you will not be able to have ECT. The death rate following ECT is less than that for other minor surgical procedures.

Very rarely, ECT can trigger a prolonged seizure. This would be immediately treated by the medical staff present.

Long-term side effects

The extent of long-term side effects is controversial. Reports of these problems vary widely between studies, depending on how they are done.

Rigorous scientific research has not found any evidence of physical brain damage to patients who have had ECT. There is no increased risk of epilepsy, stroke or dementia after ECT.

Some patients do say that they have suffered brain damage and that they do have long-term side effects that have changed their lives. Testimony from user groups and observational studies have suggested that, after ECT, some people also experience a change in their personality, a loss of creativity, energy and/or drive, or lack of emotions.

However, ECT is only used when people are severely ill or other treatments have not worked, so it is difficult to separate out the effects of ECT from the effects of the illnesses it is treating.

What is clear is that most people benefit from ECT treatment and a small number report some long-lasting side effects. We need more research to understand what is happening for those patients who are reporting distressing symptoms – and to find ways to help them.

What can happen if you don’t have ECT?

You and your doctor will need to look at the risks of side effects from the treatment with the risks, for you, of not having ECT. Not having the treatment may mean that you are more likely to have:

  • Prolonged and disabling mental illness.
  • Serious physical illness (and possibly death) from not eating or drinking.
  • An increased risk of death from suicide.

ECT can work when other treatments have failed. Some patients who have previously been successfully treated with ECT have found it so helpful that they have asked to have ECT if they become ill again.

Driving and ECT

If you are severely ill enough to need ECT you should probably not be driving. The DVLA advise that you should not drive during a course of ECT and you (or your carer) may be asked to sign a form saying that you will not drive during a course of acute ECT. After you have finished the course, it may be a little while before you can start driving again. The DVLA, with advice from your doctor, will make this decision.

The situation is different if you have maintenance ECT. You can normally continue to drive but should not do so (or ride a bike or operate heavy machinery) for at least 48 hours after an ECT treatment.

Giving consent to having ECT

Like any significant treatment in medicine or surgery, you will be asked for your consent, or permission, to have ECT.

The ECT treatment, the reasons for doing it and the possible benefits and side-effects should be explained in a way that you can understand. If you decide to go ahead, you then sign the consent form. It is a record that ECT has been explained to you, that you understand what is going to happen, and that you give your consent to it. However, you can withdraw your consent at any point, even before the first treatment. You should be given a leaflet explaining your rights about consenting to treatment.

Can I make my wishes about having ECT known in advance?

If you have feelings about ECT (for or against), you should tell the doctors and nurses caring for you, as well as friends, family or anyone else you would like to support you or speak for you. Doctors must consider these views when they think about whether or not ECT is in your best interests.

If, when you are well, you are sure you would not want ECT if you become ill then you may want to write a statement of your wishes. This can be known as an ‘advance decision’ in England, Northern Ireland and Wales, or an ‘advance statement’ in Scotland. These wishes should be followed except under very specific circumstances – this is a complicated area and beyond the scope of this leaflet.

Can ECT be given to me without my permission?

Some people become so unwell they are said to ‘lack capacity’ to decide about ECT. This means they cannot properly understand the nature, purpose, or effects of the treatment. There are laws in the UK that allow doctors to decide about giving ECT treatment for people in this situation. These come with legal safeguards to ensure treatment is only given if it is really necessary.

This is the case for around half of people who receive ECT treatment. Reassuringly, people who have ECT in this way do just as well as those who have been able to give consent.

National Institute for Health and Care Excellence (NICE)

Guidance on the use of electroconvulsive therapy. Technology appraisal guidance [TA59].

Depression in adults: recognition and management. Clinical guideline [CG90].

The use of electroconvulsive therapy: Understanding NICE guidance – information for service users, their advocates and carers, and the public (PDF).

Scottish ECT Accreditation Network (SEAN)

A site designed to complement the work of SEAN, by enabling communication of the latest information on ECT in Scotland.

Visit SEAN

Electroconvulsive Therapy Accreditation Services (ECTAS)

Launched in May 2003, ECTAS aims to assure and improve the quality of the administration of ECT. It accredits clinics that meet the defined threshold of compliance with ECTAS standards.


Produced by the RCPsych Public Engagement Editorial Board.

Expert review and contributors:

  • Committee on ECT and related treatments
  • Electroconvulsive Therapy Accreditation Services (ECTAS)
  • Professor Wendy Burn, Immediate Past President

Series Editor: Dr Phil Timms

Series Manager: Thomas Kennedy

This information was revised in July 2020.

©  July 2020 Royal College of Psychiatrists

/From https://www.rcpsych.ac.uk/mental-health/treatments-and-wellbeing/ect/
Please follow and like us:


      Автор: Георги Димитров, дипломированный психолог живущий в Лондоне, член Американской психологической ассоциации, Британской ассоциации когнитивно-поведенческой психотерапии, Британской гипнотерапевтической ассоциации, Болгарской ассоциации гипноза и Британского психологического общества.

      Судьба человека развивается по предварительно заданному сценарию или у нас есть полный контроль над ней – здесь и сейчас? Можем ли мы узнать что произойдет в будущем, предсказать как будет развиваться мир вокруг, чтобы быть хорошо подготовленными ко всему, что с нами случится? Будет ли нас сопровождать успех и хорошо ли мы будем себя чувствовать с ним? Если это правда, что “завтра” зависит от сегодняшнего дня, то что и как из прошлого является причиной этому? На эти и другие вопросы мы попытаемся ответить, используя накопленные нами знания. Мы их пополняем постоянно, шагая по пути жизни. Иногда мы чувствуем себя легко, спокойно, освещенными солнцем. В другой раз мы погружаемся в темноту, замедляем темп и ищем на ощупь лучшее для себя направление, чтобы продолжить. Потом, отдохнувши с облегчением, нас вновь наполняет чувство уверенности, что все в порядке, то есть,  развивается в соответствии с нашими ожиданиями, заданными в нашей ментальной карте.

      Сегодня существует большое разнообразие личностных подходов. Некоторое из них более новые, другие более древние. При их помощи, водимые нашей заданной от природы любознательностью, мы можем  приблизиться к границам нашего мышления и даже выйти за их рамки, расширяя границы Я, обогащая себя и развивая себя. Изучая себя внимательно и избавляясь от ненужных старых привычек и беспокойств, мы действительно повышаем свой баланс и свое благополучие, а следовательно и качество своей жизни. Один из самых глубинных методов для  достижения этого является профессиональное применение техники гипноза. Она утверждена в качестве эффективного метода для лечения неврозов и для обезболивания (анестезии) во время родов и в хирургии в 1955 году докладом Британской медицинской ассоциации (ММА) с названием “Медицинское применение гипноза”.
В 1956 году Папа Пий XII тоже выступает положительно, заявляя, что допускается применение гипноза для диагностики и лечения. В своем обращении к Ватикану, он заявил следующее:

  • Вопрос гипноза серьезный, не поверхностный;
  • В его применении нужно учитывать научные и моральные нормы;
  • Его обезболивающий эффект подчиняется тем же принципам, характерным для других форм анестезии.

      Два года спустя, в 1958 году, Совет психического здоровья Американской медицинской ассоциации (AMA) тоже признает его медицинское применение, а также Американская психологическая ассоциация (АПА), Дивизия 30 который занимается именно психологическим гипнозом.
С его современными областями применения  (преодолениe зависимостeй и др.) я ознакомил вас в декабрьском номере GEO 2008 года.

      Здесь я бы хотел припомнить, что существуют разные виды гипноза. Когда речь идет о демонстрировании, как правило, мы говорим о сценическом гипнозе. В этом случае ставится акцент на видимые, временные эффекты, в поисках эффекта зрелища. В отличие от него, преодоление конкретных поведенческих и/или психических трудностей относится к профессиональному гипнозу – спортивному, медицинскому, психотерапевтическому. Всем известно, что наша психика и ее отражение на физические процессы и возможности тела не всегда находятся в полной гармонии. Иногда, неясно и для нас самих, происходит что-то непредсказуемые и удивительное. Дотрагиваясь до своего незнания о будто “знакомом” нам мире, мы делаем вид, что ничего не случилось, или же впускаемся в новые обсуждения и вопросы.

      Человек носит прошлое с собой. Часть спонтанных, защитных механизмов нашей психики является склонность забывать плохое, принимая при этом, что таким образом оно перестает на нас сказываться “Что случилось, то случилось”. Истина, однако, другая. Накопленный опыт внутри нас, тот, который мы носим, оставляет на нас свой след и в настоящем. Фактически мы не можем изменить уже случившееся, но мы можем изменить смысл, который мы в него вложили. Таким образом, встав смело и искренне перед самим собой, мы оказываем влияние на свои восприятия и, соответственно, на свои реакции здесь и сейчас. Это не остается незаметно – мы повышаем энергию и баланс в себе, что сразу же сказывается на качестве жизни в форме удовлетворения, достижений и на наших отношений с другими людьми.

      Что такое время? Можно ли его вернуть назад и имеет ли оно связь с материей? В течение многих столетий физики ломали голову над длинными, сложными и непонятными для остальных уравнениями. Может быть, все было бы на месте хотя бы на первый взгляд, если бы было двух теорий относительности Эйнштейна (Специальная и Общая).

      На данный момент ясно одно – время идет, но не с одинаковой скоростью для всех и всегда. С точки зрения психологии, эмоциональное состояние является фактором субъективного ощущения хода времени. Когда мы под воздействии напряжения, время идет медленно и мучительно, например, когда мы находимся у кабинета зубного врача или когда нам предстоит операция. Иногда же, как выстрел стрелы из лука, время мчится вперед и часы и минуты улетают незаметно быстро, провеждено волнующим и прекрасным образом.

      И так как можно вернуться и пережить заново те моменты, которые мы определили как уже прошедшие?

      Существуют разные способы для этого. Один из них – это пневмокатарсис, описанный нашим современником, чешским психиатром Станиславом Грофом. Его подход характеризуется интенсивным дыханием по определенной схеме, приводящее к изменению состояния сознания. Другая методика, но уже акупунктурая, принадлежит его английскому современнику Феликсу Манну. По его мнению, нажатие на определенные точки на голове (т.называемые “Окна в небо”) отводит нас “туда”. Гипноз сам по себе известен со своими разными впечатляющими эффектами. Психотерапевтических методов более, чем несколько сотен и при гипнотерапии (ее рассматривание в качестве отдельного вида относительно) важное терапевтическое применение получает регрессия. Она предоставляет нам возможность совершать путешествия назад в прошлое. При этом следы памяти (энграммы), касающие деталей определенного опыта, связанного с забытыми событиями, снова временно оживают.

      Сеансы проводятся осторожно и постепенно. При частичном гипнозе у нас есть ощущение, что мы находимся сразу в нескольких местах – в кабинете и где-нибудь еще, в более ранном возрасте, обычно это детство. При полном гипнозе наблюдается полный перенос и знание более поздно случившихся событий, среди которых настоящее практически отсутствует. В ходе сеанса можно наблюдать изменения разных уровней – в лицевой экспрессии, в форме тонкой моторики (в почерке и рисунках), в выражении лица, в словарном запасе, в произношении и так далее. Расстояние между текущим моментом и пережитым в прошлом моментом разное: оно может быть небольшим – несколько часов, дней или недель или же значительно большим –  месяцы, даже года.

      Ряд иностранных и болгарских ученых использовали результаты гипноза. Среди них психиатр Кирилл Чолаков (1897-1964). В 1933 году, он описывает свою Психофизическую декапсуляцию. Здесь психологическая травма рассматривается в качестве “капсуляции” негативных эмоций, связанных с каким-либо событием, воспринятым как негативное, вместе с их физиологическими проявлениями. Их выявление из подсознания и их повторное переживание, то есть, „декапсуляция“ уже на сознательном уровне, является главной целью, приводящей к восстановлению. Это осуществляется путем многократного переживания события в гипнозе.

      С точки зрения истории, этот и другие методы лечения подобного рода психических расстройств становятся критически необходимыми в середине XX века. Непосредственно после двух мировых войн, пока наша цивилизация приходила в себя после разрухи, миллионы выживших еще долгие года будут переживать последствия войн.  В попытках лечения военных нервозов, причиненных психическими травмами, выявляется, что повторное переживание (спонтанное или целенаправленное) действительно представляет собой сильнейший катарзис. Очищение наступает только после углубленного, детального воспоминания критического события, при чем с каждым последующим разом его тяжелый, эмоциональный заряд уменьшается, до полного восстановления баланса личности.

      Применение регрессивной техники не исчерпывается только психотерапией. В мировом масштабе проводятся современные исследования и в ее другом, менее знакомом, специфическом применении – в юридической практике.

      Достижения личностней баланс ого дискомфорта что полученные таким образом обогащая свидетельство не имеет никакого значения, так решающих доказательств для суда, но иногда на самом деле полезно для процесса расследования в связи с получением дополнительной информации.
Специально наначенные, обученные с этой целью сотрудники в Англии, Австралии, Израиле и США помогают в работе расследующих органов, чаще всего при тяжелых преступлений криминального характера. Это возможно только после получения конкретного аргументированного разрешения на использование возможностей гипермнезии гипноза, при этом только в случае добровольных признаний свидетелей и/или жертв. Сама процедура является стандартизованной и предварительно воспринятой. Важно отметить, что полученное таким образом обогащение показаний не имеют значения решающих в суде доказательств, но иногда действительно приносят пользу в процессе расследования, ввиду получения дополнительной информации.

      Известным событием в профессиональной литературе, иллюстрирующим эту практику, является похищение 26 детей в июле 1976 года в Калифорнии, США несколькими людьми с масками.  Немного позже водителю Франку Рэю и двум из детей удалось убежать и связаться с властями. Попытки Фрэнка вспомнить номер машины нападателей оказались безуспешными из-за острой стрессовой реакции, причиненной пережитым шоком. При помощи гипноза, проведенного доктором Вильямом Крюгером, потерпевший все-таки вспомнил все цифры номера машины, кроме одной. Именно это обстоятельство оказалось решающим для своевременного обнаружения и захвата преступников. Другой ученый, профессор Жан Лоренс  из Конкордского университета в Квебеке, Канада в своей книге „Гипноз и память. Краткий обзор литературы“ отмечает, что “Уже более 15 лет, с 1984 г. назначаются штатные следователи, обученные применять гипноз“.

      Как далеко можно вернуться назад в свои воспоминания? В психологии бытует мнение, что самые ранние воспоминания, к которым мы можем вернуться, относятся ко второму или третьему году нашей жизни. Некоторые специализированные исследования, однако, подверают сомнению данный факт. Болгарский профессор Георги Лозанов, который скончался недавно, еще один наш ученый мировой величины, основатель суггестопедии (наука о изучении иностранных языков в состоянии сомнолентности). В своей книге “Суггестология“ он опубликовал интересные результаты. Вместе со своей командой он обнаружил, что в возрастной регрессии до двух дней после рождения происходит типичное для новорожденных асинхронное (одновременное, но в разные стороны) движение глаз. Проявляется также и рефлекс Бабинского – сворачивание большого пальца и растопыривание остальных пальцев на ногах при стимуляции стопни. В целом установлено и влияние на зрение и слух. Они улучшаются, приближаясь к уровне, на котором они были в соответствующем возрасте. Все эти физические изменения не сможет воссоздать даже профессиональный актер.

      Усиленный интерес общества к рассмотренным явлениям приводит к формировании ассоциации для пре- и перинатальной психологии и здоровья (ARRRAN) в 1983 году в США. Один из ее участников – психолог Дэвид Чемберлен в своей книге „Младенцы помнят своего рождения“ описывает свои интересные профессиональные наблюдения. При помощи проведенной регрессии 90% обследованных лиц достигли до полного воспоминания своего рождения. Благодаря гипнозу им удалось воспомнить разные детали, которые впоследствии были подтверждены как реально случившиеся. Впоследствии Чемберлен и его команда выдвинули идею, что наше появление на свет вовсе не является безобезненным и они ищут связь между данным событием и проявлением разных проблем в зрелом возрасте.

      Можем ли мы вернуться еще глубже в прошлое, даже в другие воплощения?
По мнению раннехристианского теолога и философа Оригена, жившего предположительно между 185 и 254 г.: „Душа, которая по своей природе является нематериальной и невидимой, существует в нематериальном пространстве, при обладая при этом телом, подходящим для сути данного места; соответственно, она освобождается от тела, которое раньше было необходимо, но больше не соответствует ее измененному состоянию, и заменяет его другим телом“.

      Другая американская ассоциация (Association for Past-Life Research and Therapy) проводит с 1983 года исследования прошлых жизней и проводит тренинги и семинары для терапевтов консультантов, которые выбрали использовать это в своей работе. Может быть, они выбрали эту терапию ввиду того, что ее стоимость для лечения постоянных неудовлетворительных отношений и хронических физиологических состояний значительная. Сеансы редко бывают однократными. Обычно их несколько, при этом очень важно, чтобы они проводились внимательно, под руководством опытного профессионала. Ощущения индивидуальные, но после пробуждения, в историях часто присутствуют элементы глубокого сна; плавного перелета по годам, перемещения во времени, взгляда на себя со стороны, как в отрывке из фильма, погружения в действие, неожиданное появление знаний о чем-либо, что произошло только что и т.д. Пол, имя и образ жизни человека, как правило, отличаются от тех, что в настоящее время. Я сталкивался с предложениями, что вероятно каждый увидет себя в качестве исторической знаменитости, но я не могу этого подтвердить. Даже наоборот. В своей практике я не припоминаю, чтобы кто-то видел себя как историческую знаменитость. Описания бывают о совсем простых на первый взгляд судьбах – девочка, которая учится играть на пианино в комнате дома, мужчина, который заботится о средствах к существованию членов семьи индейского племени и другие. Приведу несколько цитат из реального проведенных мной гипнотических сеансов, которые привели к улучшению состояния:

      “…Я вижу мертвое тело… это мое тело. Какие-то люди погружают его на плот, затем отталкивают его в воду… я вижу как он медленно удаляется. Очевидно, что жизнь там закончилась… чувствую себя спокойно… Теперь я знаю, что мы всегда остаемся рядом со своими близкими людьми и расставание  с ними никогда не является окончательным.

      “… переливающиеся цвета танцуют и разносят аромат дождя. Я бегу и танцую, похоже нахожусь в парке… Деревья образуют туннель, а между ними просвечивается солнце. Нет никого больше, я одна… Я чувствую радость и удовлетворение. Сейчас я сижу на траве. Я свободна.“

      “…песок на каком-то берегу… я лежу и отдыхаю под солнцем. Приходит мужчина, начинает доставать и беспокоить меня. Очевидно, он это делает, поскольку я ему нравлюсь, видимо это его способ…“

      “На моих глазах падал неуправляемый самолет. В его кабине был пилот, он не справлялся с управлением самолета… я осознал, что это я, но я видел себя со стороны и наблюдал с интересом… Немного позже я увидел отломки разбившегося уже самолета и свое тело в кустах. Тело лежало безжизненно, но боли и страха уже не было. Я понял, что звук падающего самолета запечатлился в моем подсознании и оттуда появилась моя фобия в этой жизни. С этого момента уже несколько лет у меня нет больше этой фобии.

      В чем преимущества данного вида гипнотических сеансов среди нескольких сотен моделей психотерапии? Одним из важных преимуществ является то, что человек, отходя на безопасное расстояние, за пределы своих обычных личностных ограничений, имеет возможность увидеть актуальную ситуацию в ее временной и ресурсной целости. В детстве Веско испытал тяжелый развод своих родителей. Это сказалось на его личных взаимоотношениях в настоящем, он их разрушал, страдая от этого. Мы предварительно уточнили, что в регрессии Веско возвратится в свои начальные школьные года. После того, как я его ввел в гипноз, я внушил ему, что его рука бессознательно начнет двигаться самостоятельно, рисуя и пиша. Движения были медленными, временами с закрытыми глазами. Несколько минут спустя, после пробуждения, его лицо выражало большее удивление от рисунков, чем от его имени.

      Таким образом, за пределами повседневной рамки, построенной от забот и сопутствующих тревог, становится доступным прозрение “новыми глазами“. Результатом этого является появление решения в виде неожиданного прозрения и выхода. В то же время, если у человека есть какие-либо подавленные чувства, ищущие естественного выхода, они спонтанно или осознанно проектируются в истории о прошлой жизни, и это в конечном итоге привело к снижению и растворению их напряжения.

      Ведется целенаправленная работа и с астеническими эмоциями в направлении их преодоления – страх от смерти (при терминальных заболеваниях) или печаль после разлуки с близким человеком. Наглядным примером этого был случай с молодой 32-летней женщиной, которую я назову Пламеной, чтобы соблюсти требования профессиональной этики и конфиденциальности. Ее очень близкий родственник умер, попав на пешеходной дороге в большом городе под колеса машины неразумного водителя. Его смерть была неожиданной и нежеланной, а у нее не было возможности присутствовать на прощальной церемонии. Несколько недель после случившегося она все еще не могла прийти в себя и принять факт, что  ее родного человека уже нет. Я сделал ей регрессию в прошлые жизни. В нескольких очередных сеансов она, хоть и в виде других взаимоотношений, увидела своего близкого человека живого и здорового. Во всех случаях он очень заботился о ней. В одном из них, в роле ее отца, он проводил ее в дальний путь на корабле и настаивал, что ей должно быть хорошо и что она должна идти вперед, что бы ни случилось. После вывода из сеанса, Пламена была крайне удивлена, но к ней вернулась надежда, благодаря тому, что она чувствовала теплоту и любовь своего близкого человека. Это несколько утешило ее. Под влиянием данной встречи она все еще слышала его слова: “Я всегда буду с тобой. Я хочу, чтобы ты следовала своему пути.“ Этим было поставлено начало эмоционального преодоления данной потери. Не стоит ожидать, чтобы мы будем равнодушными к драмам, через которые нам приходится проходить, но мы стремимся минимизировать их вредные последствия для нашей психики.

      Другой случай с 42-летним мужчиной, который планировал свою первую рабочую поездку в Польшу, но чувствовал необъяснимую тревогу при мысли об этой стране. В состоянии гипноза, ему приснился спонтанный сон. Вот что он мне рассказал после пробуждения: “Я нахожусь в каком-то польском городе, не знаю в каком. Время ближе к вечеру. Только-что я расстался со своими друзьями… Я ушел с вечеринки, поскольку мне нужно было успеть на автовокзал, чтобы уехть. Я шел, как будто мне знакомы некоторые уже темные улицы. Улицы были пустыми и почти не было людей. Я прошел мимо какого-то пространства между домами и увидел группу цивильных, которые вооружались старым ружьем, а высоко над стеной за ними висела большая картина, вероятно символ чего-то. Я не могу хорошо вспомнить, но на картине были нарисованы два кулака. Ме показалось безопаснее продолжить идти вниз, у реки. Позже я увидел двух полицейских (один из них был выше ростом) в старинной форме. Они держали какого-то человека, похожего на тех, кого я видел на улице. Я продолжил своей дорогой, не вмешиваясь. До этого сна у меня были какие-то опасения относительно моем поезди в Польшу, но теперь все в порядке. Этот сон для меня былвполне реалистичным.

      Как было сказано выше, регрессивную терапию не следует рассматривать в качестве инструмента для установления исторических фактов прошлых эпох, например, такие, как строительство египетских пирамид, эпидемия чумы в Риме в III в до н.э. или во время Французской революции. Не следует забывать, что сила терапии – в ее клинической пользе, а не обязательно в полученной информации. И, например, если физиологические изменения в составе крови, уровнях гормонов, артериального давления и другие можно легко примерить и сравнить до, во время и после сеанса, то когда речь идет о регрессивном гипнозе, это далеко не так. Есть люди, которые верят, что это чуть ли не чудо, решающее все проблемы, другие не хотят и слышать об этом, а третьи проявляют лишь любопытство. Я считаю, что нам не следует спешить отрицать любую точку зрения, а также принимать ее без критики, не рассмотрев ее обстоятельственно. Ведь именно так когда-то не признавали открытия, что Земля имеет сферическую форму, что тяжелое металлическое тело может полететь и что повсюду существуют невидимые микроорганизмы?

      Относительно концепций о прошлых жизней, очень важно, чтобы их принимали (или хотя бы допускали) как точку зрения другого человека. Если это так и они сами (она или он) захотят принять участие в  такой регрессии, то в случае отсутствия противопоказаний, ее можно будет провести в течение нескольких сеансов. Я сталкивался и с переживаниями некоторых людей по поводу того, что если кто-либо интересуется подобными явлениями, он может выглядеть психически неустойчивым. Это совершенно не так! И это подтверждается результатами детального исследования на основе реальных, эмпирических данных одного из исследователей регрессии в прошлой жизни – финского психиатра Рейма Кампмана. В 1973 году он обнаружил, что люди, принимающие прошлую жизнь и прикоснувшиеся к ней, являются клинически более здоровыми и адаптивными по сравнению с теми, кто категорически отрицают это.  Эмоциональный фон последних оказался ненастолько стабильным и в целом они были в большей степени подавлеными. Почему это так? Кампман утверждает, что если у человека высокая невротичность, его эго пытается сохранить свой внутренни баланс и образ успешно контролирующего себя. Результатом этого, ввиду более сильного чувства ненадежности и беспокойства, является неосознанная устойчивость к применяемым гипнотическим внушениям и переживаниям гипнотических реальностей.

      В своем стремлении к исчерпательности, я упомяну, что существуют и другие возможные объяснения получения такой фактологической информации с большой степенью точности:

      1. Криптомнезия  – возможность того, что человек воспринял и запомнил воспроизводимую информацию предварительно, но не помнит об этом; 2. Генетическая память – ощущения и восприятия, формирующие наши переживания, могли передаться нам по наследству; 3. Коллективное неосознанное. Его можно сравнить с универсальным информационном фондом, о котором говорит швейцарский психолог Карл Юнг.

      Проходя через настоящее, следует упомянуть и перемещение вперед, в будущее, что тоже в принципе возможно. Это так называемая прогрессия, которую ни в коем случае не следует принимать как форму гадания или предсказания. К ней мы можем обратиться в ситуациях с трудным выбором или когда нам нужно подготовиться к восприятию какого-либо изменения, которое так или иначе должно случиться. Таким образом уменьшается период супутствующего стресса и адаптации. Например, предстоящее рождение ребенка (предварительное привыкание к новому будущему члену семйи), длительная поездка за границу, транссексуальные операции по смену пола, выписка после длительного пребывания в больнице и др.

      Молодой 23-летний человек сломал бедренную кость во время футбольного матча. После длительного периода в гипсе, мужчина отвык использовать свою ногу и стал воспринимать ее как неработающую. Он прошел несколько сеансов возрастовой прогрессии в гипнозе. Во время сеансов молодой человек видел себя в обозримом будущем, и это помогло ему построить новый образ Я, в котором его нога работала. В сеансах присутствовали мобилизирующие представления на фоне того, что гипса уже нет, с ним проводят процедуры для разработки ноги и он учится вновь использовать свою ногу и ходить. Прогрессия, применяемая в аналогичных случаях, не является ясновидением. Больной, переживая предварительно предстоящее, значительно сокращает  период своей реабилитации. Дело в том, что наши физические возможности основаны исключительно на нашем психическом представлении о самих себе.

      Давайте оглянемся вокруг себя. Что же мы видим? Нам приподносится информация (зачастую рекламная и манипулятивная) в первую очередь о материальных вещах – о лучшей еде, о том, что входит или не входит в состав какого-либо продукта питания, кто, что и где сделал и что изменяется там, где мы живем. Но слишком мало информации о чутком мире вокруг нас. Таким важным вопросам, касающимся нашей души, не следует оставаться без попыток ответа. В противном случае вероятность того, что мы превратимся в потребительское, безрассудное общество с управляемым извне поведением, очень велика. Благодаря своей беспристрастной критичности, своему профессионализму и знаниям, многие ученые – представители разных областей, пытаются  развести туман неизвестного вокруг нас. С медленным прогрессом на протяжении времени, перед нашими глазами раскрываются новые прекрасные горизонты с каждым следующим днем. Едни из самых загадочных, неразгадаемых и изумительных существ, находящихся перед множеством все еще нерешенных вопросов – это мы, люди, и наша жизнь. Пока жизнь идет своим чередом, происходит все – роковые встречи и взаимоотношения, желания и далекие стремления, случайно случившиеся мгновения в повседневной жизни на фоне цветовой палитры чувств и эмоций. Красочные тона действительно разнообразные –  от серых – гнетущих, незаметных и скучных до ярких, волнующих и неповторимых. Не существует более важното момента, чем настоящий и то как мы его живем. И увлекаясь преследованием своих целей, нам следует находить время быть мудрее, терпеливее, чувствительнее ко всему красивому и настоящему, которое нас окружает в настоящее время.

      Автор GEO – Георги Димитров имеет степень магистра в области психологии, и обладает опытом в области психологии и человеческих ресурсов. Он являеться консультантом психологии журнала “Гео”. Его материалы были опубликованы в номерах 12/2008, 9/2009, 10/2010.

Please follow and like us:

Аутизмът е често срещан и сред писателите

Симптомите, причините и размерите на явлението описва Георги Димитров


Хората с аутизъм най-често биват описвани като странни, мечтатели и романтици, нестандартни, свръхинтелигентни, талантливи, невписващи се в нашия свят или просто като чудаци. Те са напълно доволни от собствената си компания и не усещат нужда да си говорят с други. Нещо повече – когато се наложи все пак да разговарят, правят го с усилие и нерядко с някакъв вид говорно нарушение. Според едни те са високоинтелигентни, според други – прекалено наивни и уязвими, но в крайна сметка, неразбрани от околните, в това число често и от близките си. И преди читателите да избързат да разпознаят себе си, нека видим какво всъщност представлява аутизмът и защо е добре да имаме някаква представа за него?


В миналото хората с аутизъм са били непонятни, трудно (да не кажа невъзможно) е било за обществото да почувства вътрешния им свят, да види на какво се дължи тяхното поведение, да ги приеме и да им позволи да бъдат част от него. Поради това, че особени физически белези отсъстват и заболяването не е видимо, децата са били възприемани най-вече като непослушни и палави. Тази нагласа все пак се променя през 40-те години на миналия век, когато двама независими един от друг учени – американският психиатър Лио Канър и австрийският педиатър Ханс Аспергер, се заемат със задачата да разберат какво се крие зад това поведение. Наричат го по този начин заради корена „Аутос“, което в превод от гръцки е „съществуване сам за себе си“. Двамата установяват, че аутизмът сам по себе си представлява генерализирано разстройство на развитието и най-вече на когнитивните функции. Не може да се говори за точна и ясна диагноза, а за спектър от различни състояния, които въпреки приликите, имат и някои разлики помежду си. Когато специалистите споменават което и да е състояние от групата на аутичния спектър, те имат предвид, че е нарушена т.нар. аутистична триада. Тя включва три елемента – социално общуване, взаимодействие и повтарящо се поведение. Когато са нарушени само два от тези елементи, говорим за атипичен аутизъм. Детският аутизъм и Синдромът на Аспергер (наричан още високо функционален аутизъм) са сред останалите видове.


Причините, които са в основата на развиването на разстройства от аутичния спектър, са все още неизяснени. Те са включени в актуалната към момента Десета ревизия на Международния класификатор на болестите под код F-84. Много организации по света, включително Дивизия 33 от Американската психологична асоциация, имат за предмет неговото изучаване. Симптомите на аутизма започват да се проявяват още при най-малките, преди навършване на третата им година, и те са основание за съответните специалисти да поставят правилната диагноза. За техните близки грижата става още по-голямо предизвикателство и въпреки, че околните – служителите в детските градини и училищата, познатите и съседите им виждат някакви особености, близките често не желаят да ги информират за състоянието на детето им. Самото то може на моменти да бъде силно раздразнително или пък уморено поради допълнителното наличие на сензорно разстройство, да бъде неспокойно и да му е трудно да се съсредоточи в час, може да са налице признати на забавено речево развитие, дислексия, диспраксия и епилепсия, може да има нужда от непрекъснато присъствие на близък. Затруднява се с разбирането на абстрактни понятия, непонятни за него са емоциите на другите и трудно следва правилата и нормите. Когато пораснат, е вероятно да останат саможиви и вглъбени в заниманията си до степен на обсесии и педантизъм. При някои (но не всички) се проявява т. нар. „Савант“ – синдром, който се изразява в развиване на изключителни способности в дадена област или области.



Обществото ни познава наистина знаменити личности – представители на аутизма. Твърди се, че сред тях са Чарлз Дарвин, Алберт Айнщайн, Волфганг Амадеус Моцарт, Исак Нютон, актрисата Дарил Хана, Стивън Спилбърг, Джим Кери и много други. Също така и писатели – Лидия Браун, Касейрин Лопес, Ноеми Мартинес, Натан Спуун, Алеф Антман–Милс, Робин Еймъс.

Сред аутистите има и детски писатели – да речем, Колин Елдред–Кохен, Дариус Браун, Гретчен Лири, Бенджамин Келог, Флорида Френц. Фантастика за подрастващи пишат аутистите Корин Дювис и Рей Диас. С мемоари и мотивационна литература се занимават Анлър Данвин, Хейли Мос, Ема Далмейн, Джен Бърч, Люсу Блакмен, Дженифър Фан, Джунила Герланд, Темпъл Грандин, Алисън Хейл, Нита Джаксън, Терес Джолифи, Уенди Лолсън, Мери Нюпърт, Джоана Лимбърг, Джон Елдър Робинсън.

Един от най-известните примери за аутист е също така Емили Дикинсън.


Според статистиката броят на хората, при които се среща състояние на аутизъм, непрекъснато расте. Ако преди около 40 години, през 1978 г., аутисти са били около 4 на 10 хил. (0.04 %), към момента са около 1% от населението. Срещат се във всички общества и култури и момчетата сред тях са приблизително четири пъти повече, отколкото момичетата. Определен е и всяка година отбелязваме световен ден за информираност за аутизма – 2 април. Все още специалистите изказват различни предположения за това каква е причината за възникването, каква е динамиката му и защо броят на аутистите нараства. Наскоро екип от американски учени издигна тезата, че е възможно с напредването на възрастта аутизмът да отминава, възприемайки обаче нови форми. Това, което можем да кажем със сигурност е, че търпението, грижата и разбирането, желанието да се помогне както от страна на близките, така и на специалистите, е в състояние да смекчи много от симптомите. Не бива строго да съдим другите – познати и непознати поради това, че в някои ситуации не реагират както на нас ни се иска или както смятаме, че бихме постъпили ние самите. Колкото и да си приличаме понякога, ние сме и толкова различни – разнообразни са спомените ни, житейският ни опит, разбиранията и целите ни, усещанията и чувствата. Едно от нещата, които ни отличава толкова силно от другите живи същества на планетата, са именно социалните умения – способността ни да общуваме с другите, да ги разбираме и усещаме, способността ни да обичаме. Точно това ни прави хора.

Текстът е от: https://lira.bg/archives/150661 –

Аутизмът е често срещан и сред писателите

Please follow and like us:

24 май, 2020 г.

       Езикът е критично важен за да можем да изразим себе си. Да можем да уточним какво желаем и какво усещаме. Важен е и за да изясним евентуално възникнало недоразумение (когато разбира се всички страни искат това). Има нюанси в езика, които специалистите или други хора, освободени от предразсъдъци могат да доловят. Има и детайли носещи потенциално различен смисъл за участниците в комуникацията. Например когато някой каже: “Беше страхотно.” за един той ще означава означава среща със стар приятел, за друг – напоителна вечер с тежка маса, за трети – прекарано време с любимия човек. Недоразуменията възникват понеже нерядко смисълът, който влагаме в дадени понятия е различен и това е съвсем естествен факт. Той се дължи на житейския опит, на стремежите ни, на комуникативните умения – все различни фактори при всеки. Недоразуменията обаче се превръщат в проблеми, когато страните (могат да са две, но и повече) поради някакви свои причини не успяват – не могат (или не желаят) да проявят разбиране към другата гледна точка. Вместо това рязко заемат деструктивна позиция – сърдят се, възприемат ролята на жертва или стават директно враждебни. Думите са важни, защото когато човек не обръща внимание на това как се изразява, не мисли и за това как могат да бъдат възприети думите му. Това подсказва, че в момента той/тя забелязват единствено собствената си позиция, а за другата остават нечувствителни (слепи, глухи и т.н.). Обаче съществува и другия айтем – следва човек да е автентичен, искрен в максимална степен. Ако е изкуствен и говори по сценарий – това личи и обикновено не е добър знак.

       Стана дума днес и за осъзнатостта (доволно абстрактна дума)… Ще започна от малко по-далеч и ще поясня разбираемо, човешки, избягвайки където мога професионалните термини. Има хора които прилагат манипулации. Има ги в обществения живот, също и в социалните мрежи (най-вече Фейсбук). Под такива хора тук имам предвид такива, които в даден момент са решили да ползват околните за постигане на някакви свои лични цели. Те не ви уведомяват за тях, а умишлено ви заблуждават в нещо докато през това време се стремят към друго и вие сте необходима брънка в това. Примерите са много, както в политиката така и тук – хора с комплекси, неудовлетворени поради някакви причини от живота си, сърдити на света, на мъжете или на жените защото дълбоко в себе си не са постигнали това което смятат, че им се е полагало, хора изживяващи се като жертви (понякога доста враждебни) и други. Аз лично (не съм единствен) изпитвам органична нетърпимост към такива личности. Както и друг път съм казвал – не съм идеален и аз, но не мога и не искам да приемам за нормално човек да експлоатира (използва) други за собствени цели възползвайки се от добротата им, чувството им за отговорност или загриженост. Донякъде заради професията ми, а също и поради допълнителните ми интереси преди време както и вероятно поради изострената ми чувствителност често забелязвам подобни постове и изказвания (понякога несъзнателни, друг път с конкретни цели).

       Думата ми сега е за комуникацията помежду ни. Да, всеки сам си решава кого ще следва и в кого и какво ще вярва. Да, всеки сам прави изборите в живота си  и след като е пълнолетен Законът твърди, че може да носи отговорност за действията си и последиците от тях. Някой ще каже – да де, ама едно са изречени думи, друго са мислите ни, а поведението, действията – те могат да бъдат контролирани ако човек е внимателен. Тук обаче аз ще дам пример за обратното. Става дума за френския психиатър Шарко, който искал да демонстрира постхипнотично внушение пред свои студенти. Въвел една жена в хипноза и докато тя е била в това състояние й казал: “След като се събудиш от хипнозата ще отидеш до ъгъла на стаята където ще видиш чадър. Ще отидеш до него и ще го отвориш.” Съответно така и става. Шарко извежда жената от хипноза (всеки специалист знае, че извеждането от това състояние е не по-малко важно от въвеждането в него) и замълчава. Жената самостоятелно отива до ъгъла вижда чадъра и го отваря. В този момент Шарко я пита: “Защо отвори чадъра?”, на което жената отвръща: “Защото мисля, че скоро ще завали и исках да видя дали мога да го ползвам.” Случаят е истински, реален и го има описан в литературата.

       Друг специалист – Фройд обяснява, че когато човек иска подсъзнателно да направи нещо (в случая с Шарко пак имаме залегнало подсъзнателно внушение) той често го “облича” в (придава му) социално желателна окраска. Преди време една силно ревнива жена обясняваше как подслушвала незаконно съпруга си “от загриженост за да види дали не се е забъркал с нещо опасно”. Все едно ако се беше забъркал тя щеше да го спаси. Има хора които правят злини оправдавайки се (понякога до степен сами да повярват в това), че го правят за доброто на другия или пък на целия свят. Хитлер също е настоявал, че прочиства човечеството. Криминалните психолози знаят, че всеки психопат извършил тежко престъпление, срещу личността впоследствие развива цяла система от вярвания, че е бил прав/права. Това е автоматичен защитен механизъм на психиката ни, който цели да предпази съвестта от тежката мисъл, че човек е извършил нещо жестоко и нечовешко. Ако говорим за домашно насилие насилниците далеч не винаги са само мъжете и всеки сериозен професионалист ще го потвърди. Аз лично съм работил и с жени извършили убийства. Някои от тях си спомням съвсем ясно други вероятно съм забравил. Насилието разбира се няма нито възраст, нито пол. То не е привилегия на определена социална прослойка, властови статус или пък насилниците имат определени физически белези. Със сигурност обаче можем да кажем, че то е признак на патология.

       Патология е да си егоист, да смяташ, че другите са ти длъжни с нещо или да считаш, че единствено твоята гледна точка е вярна и трябва да я налагаш на всяка цена. Колкото и абсурдно да звучи, срещал съм интелигентни хора, които пред себе си са оправдавали кражбите и измамите си с разбирането, че както и в джунглите важи правилото на естествения подбор. Да, де, ама нали ние все пак сме хора, а не животни? Ако няма правила помежду ни, етика, морал, нали бихме се разпаднали като общество? За това такива индивиди обаче не мислят защото за тях е важно да трупат.

       Иначе темата за доверието е една друга, голяма тема. Има го навсякъде около нас макар и не винаги да се проявява видимо, в съзнателна форма. Доверие е когато от магазина си купим хляб или друг хранителен продукт и вярваме, че не е опасен за здравето ни. Доверие е, че когато се качим в превозното средство то ще е изправно, горивото му – подходящо (произведено от други хора), частите му също. Доверие в обществото ни е, че няма да избухне бомба на нашата улица, че стоматологът знае какво да прави със зъба ни… Доверие е, че в детската градина или училището детето ни ще получи адекватно отношение. Доверие е, че когато си купуваме лекарство от аптеката, то ще бъде такова каквото трябва и т.н. и т.н.

       По отношение съзнателната злоупотреба. Има приложни прийоми и цели съвременни науки които се занимават именно с това – как да накараме някого (с голяма степен на вероятност) да направи дадено нещо. Сред тях са, както знаем – чувството за вина, демонстрацията на самоувереност и, че „не ни пука“, всяването на страх в другия, познанствата с властови фигури и други. Сред науките са, както много сме чували – НЛП и други. Наскоро отбелязах, че например боравенето с морални категории е техника стара, навярно колкото света. Ето ви примери: „Не на корупцията и шуробаджанащината! **** е корумпиран! Той е некадърник!“ съответно ще се намерят поне няколко човека които да подкрепят това, защото – да, те са против корупцията и шуробаджанащината, не го харесват или просто му завиждат. Друг пример: „Отстоявай себе си! Не прави жертви с душата си!“ т.е. карай я както си знаеш, за другите да не ти пука, дори и да са ти близки, а в този свят има достатъчно егоисти строящи стени, а не мостове. Истината е точно такава. Мога да ви направя всякакъв лозунг – красив и истинно звучащ. Какво обаче се крие зад него… именно за това ми е мисълта тук.

       Сещам се за една личност която по едно време беше наредила много фенове, стотици на стената си и тънеше в някакво блажено самодоволство, че е високо уважавана и прозряла някакви вечно забулени тайни личност. Механизмът беше прост. Отваряш Гугъл и пишеш абстрактно съществително по свое усмотрение. Примерно: „Любов“. Излизат десетки хиляди резултати съдържащи мъдри мисли, разсъждения и коментари свързани с думата. Маркираш някое от тях (наистина няма значение кое точно) и го пускаш на стената си във Фейсбук. Следват коментари, разсъждения и … аплаузи. Ако някой нещо се заяде или задава неудобни въпроси, можеш лесно да го отстраниш. После пишеш друга дума. Примерно: „Приятелство“. Следват други резултати и така продължаваш нататък. Профилът ти се развива, ти си велик и те заобикалят последователи. Някой ти пише на лични съобщения ти морализателстваш, даваш “компетентни” съвети как да се оправят нечии отношения и вярваш, че си дълбоко осъзнат, а това е … тежка заблуда. Познавам такива хора, чиито личен живот е хаотичен, завладян от разруха (дял за това имат самите те), с неясни и незавършени семейни отношения, но в същото време търсещи (и съответно намиращи си) любовници (често и във ФБ) към които предявяват космически претенции изпълнени с прокрадващи се обвинения за тяхната собствена несполука. В същото време обаче все така кухо и ненужно подрънкващи като онези, бойковите мисирки цитират от време на време по някоя нова за тях, но все така чужда мисъл за да си “напомнят”, че са велики, а е казано простичко и ясно: “Не прелюбодействай!”

       Такива хора понякога говорят за Бог, за вяра, за източни философии, какво ли не. Самите те обаче не са прекарали и час в тренировъчна зала. И дано сме критични защото не малко личности съм виждал да се подлъгват с такива трикове. Иначе ако се правя на мъдър и целя внимание ето ви пак примери (за любовта, че е значима тема и по-лесно привлича):

  • „Любовта е всичко на света, без нея сме загубени!“;
  • „Любовта е най-противоречивото чувство което човек може да изживее.“;
  • „Влюбеният човек е тъжен, защото любовта е тъга.“;
  • „Любовта е най-радостното нещо на този свят.“

Тези четири примера си измислих току що. Всички звучат мъдро нали?

Достатъчно за такива екземпляри. По отношение научните трудове в родната ни татковина, там е друга идилия. Крадат се материали от други хора, студенти пишат статии на даден капацитет, който дори не си прави труда да ги включи като съавтори, но пък не пропуска да извлича дивиденти от това… Представяния в медии, вестници, по телевизия… Истина ви казвам, хора с напомпани Его-та… с лопата да ги ринеш – те са навсякъде покрай нас. Някои от тях, казано на духовен език отдавна са продали душите си заради алчността си да имат още и още и … още. Продали са ги, а връщането от там е трудно (все пак не е невъзможно)… докато човек е жив, казват има надежда. Следват ги слепци. Вървят напред в тъмата… хихикат си и се забавляват, плюят по нарочени цели (подадени от “лидера”) и не ги интересува накъде вървят. Участват в схеми поради криворазбрана лоялност оставяйки се друг да се разпорежда с възприятията и мислите им. Чувал съм директни изказвания: „Да изглеждам богата е важно, така вдъхвам доверие и изглеждам успешна.“ и други… Аз питам – в чии очи? Само, че такива индивиди не обичат да им се задават такива въпроси. Те изпитват безпокойство от тях защото те им напомнят, че грешат. Тънката маска от непукизъм и стремеж да изглеждат идеални се напуква. Не са свикнали някой да ги вижда в дълбочина. Вероятно ще ви намразят, а може да ви превърнат и в свой враг. Вие ги дразните защото вашата природа е да разбирате. Обикновено те прекъсват контакта с вас именно поради нетърпимостта си към други гледни точки. На психологичен език това е т. нар. “когнитивна вкаменелост”.

Да дам и хубави примери. Познавам хора, истински специалисти в техните области. Нямам съмнения за морала и професионализма им, познавам ги от десетилетия. Те са пропити с мъдрост, човещина и за мен са високо ерудирани. Те ще признаят собствена грешка, ще разговаряте с тях леко и свободно, ще се почувствате разбрани. Ще изглежда, че просто сте си говорили, но след такава среща вие сте обогатени и усещате това.

За тези хора няма да чуете по медиите. И не защото са пренебрегнати и недооценени – не. На тях не им е нужно да изпитват суета, считат това за товар който е безсмислен. Аз съм бил в медиите и потвърждавам това. Популярните личности, които познавате от там често имат съвсем друга проява в реалността. Виждате например блага женица, говореща спокойно, с премерено поведение, без излишни жестове. Навън обаче, по улицата – крещене, закани по случайни граждани защото са пресекли пътя й. Зад кулисите тече един добре режисиран театър, но разликата е, че интервюираният знае как да се възползва от него навън осланяйки се на медийния си образ и известността. Те затова и отиват там такава е целта. Спомням си веднъж, след едно предаване преди да напусна сградата се заговорихме с екипа. За мен психологията е интересна тема и все още ми е любопитна. Имаше непосредствени, искрени въпроси. Говорихме съвсем естествено и леко. Някой попита нещо, аз отвърнах каквото ми хрумна… Ясно си спомням удивлението което се изписа на нечии лица. Направи ми силно впечатление и ето, че съм запомнил този момент. Тогава си помислих, че явно често идват някакви „важни особи“ там, някакви по моему парвенюта, които с присъствието си предизвикват изкуствено и едва ли не раболепно поведение. Загубил ли си човещината и здравомислието си, опиянил/а ли си се… заминал/а си, брато. J

Посланията които дочуваме днес са нашите утрешни мисли, а по-нататък се превръщат и в наше поведение и накрая в начин на живот. Аз предпочитам живот, който сам съм си избрал. Той не е за сметка на никого. И нека всеки сам избира своя, а ако е обвързан с нечий друг живот да е максимално щадящ към него. Лозунгите, думите на тези, които ни заобикалят, техните виждания за нещата и отношението им към нас самите ни влияят силно макар и често неусетно. Те са свързани с настроението ни, с това как се чувстваме, какъв е мирогледът ни, целите които си поставяме, самооценката ни, вярванията ни. Колкото са по-близки хората, толкова по-силно влияние имат върху нас, така че нека ги подбираме внимателно. Или ако вече някога сме ги подбрали да правим всичко възможно да живеем заедно добре, а не да засилваме неразбориите си. Виждал съм тези неща много пъти в работата си, както понякога и в живота извън нея. Разбрал съм, че в чугунени глави трудно прониква нова информация и гледам моята да не е такава. Мисля, че като цяло успявам. :-)  Това малко за да разсея мрачните мисли. Иначе – всеки специалист ще потвърди силата на подсъзнанието ни, а то както е известно е безритично и в определени моменти лесно възприема съзнателни и несъзнателни внушения. Знаете, чували сте за различни фактори които улесняват този процес. Всеки човек има подсъзнание (не съществува такъв без него) и би следвало да сме така внимателни към него така както към храната, с която храним тялото си.

Честит 24ти май!

24.05.2020 г.

Please follow and like us:

Пролетната депресия

Пролетната депресия


Близо двадесетгодишната ми практика на психотерапевт непрекъснато ме среща с много хора, по различни въпроси и проблеми. Забелязал съм, че въпреки цялото многообразие типични за този, пролетния сезон са оплакванията от намалена енергия, физическа умора, депресивно настроение (понякога и съответни мисли). Вероятно всеки от нас е установил, че съществува реална връзка между времето навън и емоционалното ни състояние. Например когато е слънчево, ние усещаме оптимизъм и прилив на сили в тялото си за разлика от мрачните дни, които носят със себе си чувство на потиснатост, на сънливост и отпуснатост. Тази взаимовръзка е особено осезаема през отделните сезони, а също и за хората живеещи на различни ширини. Представата за тези населяващи южните държави (Италия, Португалия, Испания, Гърция, Кипър и др.) е, че те са по-темперантни, шумни и емоционални от живеещите на север, в Скандинавието (Швеция, Финландия, Норвегия и Исландия). Ако това е вярно, то по какъв начин светлината влияе на нашето настроение и какво можем да направим за да избегнем пролетната умора?


Докато зимата преминава, обичайно организмът ни изчерпва събраните запаси от витамини през пролетта и лятото и започва да изпитва недостиг поради отслабената (някъде дори липсваща) слънчева светлина. Имунната система също отслабва, понижава се количеството на редица хормони, сред които мелатонин имащ голямо значение за работата на мозъка. Поради факта, че в обкръжаващата среда е по-студено и по-тъмно отколкото в останалото време на годината, ние също така като, че ли по навик се чувстваме по сънливи и инстинктивно се настройваме за почивка. Активността и силата на ни стават по-ниски, движенията по-забавени. Нивото на серотонин също се потиска. Настъпват симптоми твърде сходни с тези при леката депресия – понижено е сексуалното желание, физическото тегло е склонно да се промени, паметта отслабва, концентрацията е затруднена, човек още със събуждането си може да чувства неясно безпокойство. В по-изразените варианти преобладават негативни емоции, чувства и мисли, а с времето при съпътстващи психиатрични състояния някои могат да бъдат предприети дори и суицидни опити. Според нечии предположения съществува директна връзка между алергиите (пролетните полени) и депресията и те могат да бъдат една от причините за възникването й.


В капана на депресията може неусетно да попадне всеки. Въпреки, че това понятие в неофициалния ни език най-често бива свързано с чувството на меланхолия или тъга, за да бъде поставена такава диагноза трябва да са налице определени психични и физически симптоми с които професионалистите са запознати. Депресиите биват различни видове (според причините, които ги пораждат; според начина и степента им на проявление и т. н.). Някои от по-известните са:

  • Ендогенна – резултат е от физиологично заболяване. В качеството на такива могат да бъдат: коронарни заболявания, рак, тежки черепно-мозъчни травми, намалена функция на щитовидната жлеза (хипотироидаза);
  • Психотична – представена е от психотични симптоми сред които дезориентация за време, място или собствена личност. Третира се като психиатрично заболяване;
  • Бърнаут (т. нар. „прегаряне“). Тук попадат най-вече хората, изпитващи трайна негативна нагласа по отношение на всичко, което ги свързва с работата им. В резултат на това те стават апатични (емоционално изчерпвани) и губят мотивацията си. Терминът е определен от американския психиатър Фрейденбърг през 1974, но се използва и до днес. Най-податливи са служителите, започващи работа с високо ниво на ентусиазъм;
  • Следродилна – (по последни данни на Британската здравна система от февруари 2016). Противно на масовите разбирания, от нея страдат и бащи макар и в не толкова много случаи (1 на 25, докато при майките това съотношение е 1 на 10). Причините за възникването й очевидно не са само физиологични. Тя е резултат от много фактори и следва да се разглежда със сериозността на всички останали видове;
  • Реактивна (психогенна) – настъпва като резултат от травмена случка или събитие. Подредени по сила, възможните причинители са следните (според изследване проведено в Щатите, в края на 20 в.): смърт на близък; временна раздяла с брачния партньор; тежко заболяване; уволнение от работа; затвор; бременност; нов член в семейството; промяна (положителна или не) на финансовото състояние; пенсиониране; сексуални разстройства; напускане на дома на син или дъщеря; промяна на служебните отговорности; промяна на житейските обстоятелства; смяна на местоживеенето; започване или завършване на училище; смяна на училището (за децата); промяна на условията на работа (продължителност, вид и др.); коледни и новогодишни празници; промяна на социалните активности; промяна на съвместните семейни дейности; почивка – ваканция или отпуск; дребни законови нарушения;
  • Сезонна – както показва и наименованието, този вид депресия започва и приключва в едно и също време на годината. Обичайно това е след отминаването на зимата;
  • Друго изследване показва че склонността към резки промени в настроението (типични за тинейджърите) би могла да се дължи и на производството на хормона алопрегнанолон;
  • Открита е и връзка между алергиите (пролетните полени) и депресията;
  • Заболяването може да настъпи и в резултат от хроничната употреба на алкохол или наркотици, имащи депресивно действие.


Когато човек е в депресия са налице определени когнитивни (мисловни) критерии. Той/тя могат да страдат от чувство за вина; да имат усещането че не правят нещо както трябва, че са наранили или обидили някого и т.н. Понякога в опитите си да се защитят от околните (поради това, че възприемат дадено поведение като насочено срещу тях), те могат да станат агресивни към околните. Това често е съвсем несъзнателен опит за защита от страна на човека в депресивно или тревожно състояние, с помощта на който те се опитват да съхранят нестабилния си отпреди „Аз“. Друга форма на такава защита е избягването на другите – самоизолирането. За жалост това като цяло задълбочава състоянието и рядко е от помощ. Ако се прибягва до антидепресанти, би следвало да помним, че те винаги имат странични ефекти и приемът им следва да става само след консултация със специалист.

Какво може да се направи?

Ефективните мерки, които можем да предприемем са следните: стремеж към поемане на повече чист въздух и светлина – излизане навън (разходки), отваряне на прозорците, спортни упражнения (дори и в лека форма), коригиране на менюто – поемане на богата на минерали и витамини храна, също Омега 3, зелен чай и други. Това което мога да препоръчам тук е една лека техника която би могла да бъде от полза за всеки принципно здрав човек и може да се практикува навсякъде, дори у дома. Тя наглед не е никак сложна, но ако се прави системно и редовно (веднъж или два пъти на ден) води до стабилни ефекти и е напълно достатъчна да се справи с пролетната потиснатост.


Техниката е следната:

Намерете спокойно и тихо място, на което можете да останете необезпокоявани поне за 15 – 20 минути. Можете да заемете най-удобната Ви поза, да отпуснете тялото и да затворите очи. След като успокоите дишането си, насочете вниманието си навътре – към мислите и усещанията които имате в момента. Опитайте се да се отпуснете максимално. След това започнете да произнасяте автосугестивната фраза: «Аз съм спокоен… Ръцете и краката ми са тежки и топли… Сърцето ми бие спокойно и ритмично… Дишам спокойно, дълбоко и равномерно и издишам… Слънчевият ми възел излъчва орпеделена топлина…»

Концентрирайте се в тези усещания за няколко минути. Важно е да вярвате истински в тях защото подсъзнанието ни се насища именно с мислите които имаме. На някакъв етап може да включите и визуализация на цветове, също и определени картини от живота си и конкретни взаимоотношения виждайки ги така както винаги сте искали да бъдат (съответно това ще направи процедурата малко по-дълга). Докато правите това визуализационно упражнение се отърсете от пречещите мисли, че това няма да стане; че е невъзможно и т.н. Не се борете с тях, просто ги оставете да си отиват. След като визуализацията стане достатъчно силна, продължете да вярвате в положителния образ задържайки го в мислите си за още няколко минути.

Завръщането в реалността става внимателно, без бързане. Когато сте готови отново да се върнете в ежедневието, упражнението приключва. Ще откриете, че вече имате енергия, с която да посрещнете всяко предизвикателство през остатъка от деня. Разбира се възможно е да е необходимо известно време за да започнете да чувствате траен ефект и промяна към по-добро. Работата с психиката е както и с тялото – изисква време.


Внимание: В някои случаи посоченото упражнение не може да замени консултацията със специалист. Давам го за да е от полза в общия случай, но ако нечие състояние е сериозно и предизвиква дискомфрот и тревога, то следва да се свържете с такъв. В днешно време съществуват много и различни видове специалисти, всеки ползващ своя професионални подход за да установи за каква клинична картина става въпрос и как да подходи към нея. Сред популярните съвременни методи са когнитивно-поведенческата терапия, хипнотерапията и много други.


При нужда от професионален съвет и информация можете да се свържете с мен чрез официалния ми уебсайт www.healthspirit.co.uk, канала ми в Youtube – https://www.youtube.com/channel/UC6TXnNeJmWLsaG5mlzZoAwA/videos?view_as=subscriber или на официалния ми Фейсбук профил – https://www.facebook.com/georgedimitrovpsychologist/.

Георги Димитров, психолог

Американската психологична асоциация

Британската хипнотерапевтична асоциация

Please follow and like us:

Digital Therapy For Insomnia Shows How Technology Can Be Harnessed To Improve Sleep And Mental Health

By guest blogger Jack Barton

Technology and screens are supposedly the enemy of health. They ruin our sleepmental health and we’re slaves to their constant need for attention. At least that’s what seems to be the consensus in the news. However, the reality is much more two-sided. In fact, a new study demonstrates that our blue light emitting devices can be a force for good — by providing a novel way to deliver mental health interventions.

Problems with sleep, such as insomnia, have been shown to be associated with mental health difficulties such as depression. Although long recognised as a symptom of depression, there is growing recognition that sleep problems can also emerge before episodes of depression, but it’s currently unclear whether improving sleep is protective against developing depression later on.

recent clinical trial in Sleep by Philip Cheng and colleagues at Henry Ford Health System and the University of Oxford explored just this. They looked at whether using an established digital intervention for insomnia would not only reduce depressive symptoms but also reduce the risk of someone developing depression.

The researchers recruited individuals with insomnia and gave them one of two interventions. One group received a digital version of cognitive behavioural therapy for insomnia (dCBTi) that has already been shown to be effective in improving sleep. Specifically, dCBTi involves teaching patients techniques to positively change behaviours (e.g. avoiding naps) and thoughts (e.g. avoiding effortful attempts to sleep) to break the cycle of poor sleep. Participants had access to online modules covering these techniques for 12 weeks during which their progress was guided by a fully automated “virtual therapist”. By contrast, a control group were simply given access to online sleep education including information on good sleep hygiene (e.g. how to create a bedroom optimised for sleep) and the effects of poor sleep on health via weekly emails.

A year later, the team found that those in the dCBTi group reported reduced depressive symptoms, and had a greater chance of showing remission of pre-existing depression, compared to the control group. Importantly, they also found that those who had minimal to no depressive symptoms at baseline were 50% less likely to develop depression at follow-up if they received dCBTi. Participants whose insomnia improved were most likely to show this protective effect, suggesting that improving sleep can reduce the number of people who go to experience depressive symptoms.

This isn’t the first study to highlight the importance of early intervention in sleep disturbances for mental health. A study conducted in 2018 showed that improving insomnia symptoms in an otherwise healthy student population was able to reduce the symptoms of depression, anxiety and psychosis.

Digital interventions are a growing area in mental health as a way to monitor and treat symptoms and to identify triggers for relapses. Such research not only supports the role of technology in mental healthcare but also supports its use to easily and effectively help reduce sleep disturbances like insomnia.

However, one of the big issues with digital interventions is ensuring individuals complete the course. The number of people dropping out of such interventions is notoriously high. For example, in Cheng and colleagues’ study under half of those randomised to the digital intervention for sleep completed the course and many did not even complete the first session. A therapy, no matter how effective, is only useful if people engage in it. This is a clear hurdle that researchers need to tackle in order to fully realise what technology has to offer.

Nonetheless, it’s encouraging to see that treating sleep can help reduce the risk that some people will develop depression. Given the poor state of the nation’s sleep, it’s perhaps something we can all be mindful of. Despite the broad-brush that screen-use and technology are smeared with when it comes to our sleep and health, it looks as they may not be the enemy. Well, as long as we don’t keep refreshing Twitter before bed anyway…

– Depression prevention via digital cognitive behavioral therapy for insomnia: a randomized controlled trial

Post written by Dr Jack Barton (@Jack_bartonUK) for BPS Research Digest. Jack is a freelance science writer based in Manchester, UK, whose research focuses on understanding the link between sleep and mental health.

At Research Digest we’re proud to showcase the expertise and writing talent of our community. Click here for more about our guest posts.


Quoted from https://digest.bps.org.uk/2019/10/10/digital-therapy-for-insomnia-shows-how-technology-can-be-harnessed-to-improve-sleep-and-mental-health/?fbclid=IwAR3Z3cp6Q6hcVUBnGnB_pJOc-3kCrajalp5Un9SU8nkr5UKqmb29JnTBH_c

Please follow and like us: