СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ – СРО /ПАС/

Автор: Георги Димитров, психолог
Американска психологична асоциация

Родителите съзнателно или не могат да нанесат необратими поражения върху психиката на собственото си дете чрез настройването му спрямо другия родител. Този процес на психично програмиране е известен като Синдром на родителското отчуждение. За него е характерно, че се случва най-вече във фаза на раздяла (развод) между родителите, макар че на специалистите са известни и други, по–редки случаи – по време на съвместното им съжителство.

Исторически погледнато, синдромът на родителското отчуждение – СРО (познат още като ПАС, от англ. Parental Alienation Syndrome) е първоначално описан от американския детски психиатър Ричард Гарднър през 80-те години на миналия век. След това се оказва, че темата всъщност вълнува много хора и през следващите десетилетия в специализираната литература се публикуват редица изследвания. Става ясно, че е освен при самото програмиране на детето, този синдром е много вероятно да възникне при силно и безвъзвратно влошени отношения между родителите, а това е типично за времето непосредствено преди или след прекратяване на брака.

През 2016 г. Американската психологична асоциация се произнесе със становището, че СРО представлява насилие върху детето, предизвикващо щети сравними с тези при преживяна сексуална злоупотреба. И ако в началото все пак изглежда, че детето се държи по присъщия му начин и продължава да се справя с ежедневните си задължения както преди, то значителните (в някои случаи дори катастрофални) негативни ефекти започват да се проявяват на по-късен етап. (Waldron & Joanis, 1996). Установено е, че възрастни страдащи от депресия, злоупотреба с наркотични вещества, нарушено самочувствие и проблеми свързани с трайните взаимоотношения с липса на доверие, развод и отчуждаване от собствените си деца са имали подобен опит като деца. (Baker, 2005, 2007).

Когато детето е по-голямо и е в състояние да осъзнае сериозността на случващото се, в него започват основателно да възникват и да се повтарят тежки въпроси от рода на: „При кого ще остана?“, „Какво става с Другия?“, „След като оставам с този родител, означава ли че трябва да мразя другия?“, „Как да се държа към него/нея?“, „Наистина ли всички хубави неща и моменти (с отчуждавания) са лоши?“.

Без да иска то бива въвлечено в един когнитивен дисонанс, който допълнително се задълбочава, ако родителят поел грижата за отглеждането му съзнателно или не създава негативна нагласа срещу другия родител (наричан отчуждаван), с когото преди това все пак са имали топли и сърдечни отношения. По този начин детето става обект на злонамерено влияние и започва много по-рядко да иска да контактува с родителя – мишена, а когато все пак се чуе или види с него го нагрубява и критикува по незначителни поводи; обвинява го и го осъжда, пренебрегва любовта му и жестовете му на внимание. Впоследствие, настъпва момент, в който детето напълно загубва желанието си за такъв контакт понеже е възприело предоставяния му недобър образ и е повярвало в него. Отчуждаващият въздейства върху представата на детето с помощта на манипулативни психологични инструменти за внушение – негативни тълкувания, обидни квалификации, приписване на несъществуваща вина, откровени лъжи и др. като по този начин го настройва до степен на непоносимост. Вътрешният проблем за детето настъпва от това, че то бива карано да отхвърли свой много близък човек (родител) и съответно да приеме, че любовта която е получавало от същия този родител не е била никога истинска. Възможни са и допълнителни обстоятелства, които усложняват още психичния климат за детето: отчуждаваният родител е затруднен да контактува с детето (напр. поради това, че живее на друго място, работи много и др.); сам по себе си отчуждаваният ирационално реагира реципрочно за да се дистанцира от настройването на детето; отчужаващият сменя фамилията на детето надявайки се така да постави ново начало; неодобрение и откровени заплахи от страна на брат или сестра, че ще кажат на отчуждаващия, че детето няма против и е обичливо спрямо отчуждавания; възможно е детето опитвайки се да избегне ограниченията, налагани му от единия родител, да търси по-голямата независимост и свобода при другия – детайл допълнително улесняващ синдрома.

Американските психиатри Томас Холмс и Ричард Рейх провеждат изследване през 1967 г., (същите резултати са потвърдени и през 1994 г.), в което вземат участие пет хиляди души. Става ясно, че за зрелите хора разводът е много тежко събитие, заемащо второ място по интензитет на стресови емоции и е след „смърт на партньора“. Теийнеджърите пък от своя страна го възприемат толкова тежко, че го поставят на първо място, а в някои случаи на четвърто – след “смърт на родител”, следвано от “непланирана бременност или аборт” и “ранна женитба”.

От критична важност за децата при всички нежелани промени които разводът (раздялата) остава връзката им с двамата родители. Здравите отношения са съществени за тяхното емоционално, психично и физиологично развитие. Независимо от пола им, свободната комуникация и съжителство с родителя от същия пол са важни за успешното изграждане на здрава идентичност, докато в същото време отношенията с другия родител са решаващи за изграждането им на бъдещи интимни отношения. В случай, че отношенията на детето с някой (или двамата) от родителите му са неестествени и умишлено режисирани, това оказва дълбоко влияние върху психиката му и последиците продължават дълги години след това.

Изразеността и развитието на синдрома зависят от редица допълнителни фактори. Сред тях са: вида и продължителността на злонамереното въздействие; общото състояние на детето – наличие или не на някакви заболявания; възрастта му и др. Колкото детето е по-малко и с все още неизградена ценностна система, толкова е по-неспособно да осъзнае реално ситуация и отношенията и следователно е по-податливо на манипулация. Ако пък е съвсем малко, и бъде отделено от майка си, това има преки и необратими последици върху емоционалното и физическото му състояние (в случай, че е на по-малко от шест месеца е възможно дори да настъпи смърт). Ако пък е на по-голяма възраст е по-вероятно да разбира, че отчуждаваният родител не е така лош както му е представян. Но дори и в този случай последиците не са за пренебрегване тъй като детето (дори пасивно слушайки) все пак е подложено на силно вътрешно напрежение и това носи със себе си съответните последици.

Различаваме различни степени на изразеност на Синдрома – лека, средна или тежка: при леката степен отчуждаващият родител се случва да спомене нещо лошо (най-вече несъзнателно) по отношение на другия. Съответно тук психологичните щети върху детето са най-малки; при средната форма отчуждаващият изпитва по-силна непростителност и често губи контрол над чувствата и емоциите си нагрубявайки родителя – мишена в негово отсъствие. Възможно е той да проявява и свръхпротектиращо поведение спрямо детето, тъй като дори не допуска вътре в себе си, че отчуждаваният може да има хубави мигове с детето; за тежката степен е характерно, че детето е свидетел на системни прояви на неприкрита ненавист от единия към другия родител и той/тя биват непрекъснато директно обвинявани за всичко. Последната, най-тежка степен на ПАС се прекъсва със смъртта на отчуждения родител или с професионална работа с детето.

Сред възможните последици от ПАС са различни соматични нарушения, ниска самооценка, трайно потиснато настроение (водещо до депресия), разстройства в интимната сфера. Все пак мнението на специалистите е разнопосочно. Според отхвърлящите го сам по себе си ПАС не се явява патология понеже основните му проявления са вече включени в ревизиите на двете основни медицински ръководства ползвани в България и останалите държави по света. Не е включен в последната засега, пета ревизия на Наръчника за диагностика и статистика на психичните разстройства (DSM) влязла в сила през 1994 г. нито в предишната (излязла двадесет години по-рано). Не е споменат и в актуалната, десета ревизия на Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (МКБ) влязла в сила в страните от Световната здравна организация (вкл. България) през 1994 г. През миналата, 2018 г. се очакваше да бъде публикувана нейната следваща, единадесета ревизия.

В професионалната си практика съм срещал случаи, в които родителите (както по-горе споменах) се надпреварват да удовлетворяват потребностите на детето и опитвайки се така всеки да го приобщи към себе си. Подобна презадоволеност определено не е в интерес на детето, защото то е склонно да възприеме модел на поведение, при който след време то, вече голям човек ще е склонно да манипулира околните вместо да има открити отношения с тях.

Ползвана литература:

1. Dimitrov G., Poor School Performance – Can Hypnotherapy Help? The Hypnotherapist – Winter Issue. December, 2016, pp.21-24

2. Holmes TH, Rahe RH (1967). “The Social Readjustment Rating Scale”. J Psychosom Res. 11 (2): 213